Андрю Грос
Синята зона (64)

61.

Фергъс затегли каишката си заедно с Кейт, щом поеха към парка.

Тя мисли цяла нощ за това, което й каза Грег. Не само за предложението, което — беше й ясно — той трябваше да приеме. Но и за желанието му да продължи напред. Да остави миналото зад себе си. А какво беше решила тя?

Вчера следобед се обади на Пакър. Каза му, че е готова да се върне в лабораторията. Рамото й все още беше доста сковано. От няколко дни бе свалила превръзката, но я чакаха седмици физиотерапия. Въпреки това можеше да помага. Щеше да е добре за нея да насочи мислите си към нещо друго. От доста време не можеше да тича и да гребе и заради стреса от смъртта на Шарън и това, което й каза Хауърд, кръвната й захар отново скочи над допустимото. Но Грег беше прав. Всичко това бавно я убиваше. Трябваше да се обърнат към бъдещето и да се върнат към нещо поне приблизително напомнящо нормален живот.

— Хайде, момче — Кейт подръпна Фергъс. — Тази сутрин ще има само кратка разходка, иначе мама ще закъснее.

Налагаше се да води Фергъс внимателно само с лявата си ръка. През по-голямата част от времето тичаше край него с отпусната каишка. След пресечка-две се задъха. „Боже, Кейт, лоша работа.“ Пусна каишката и позволи на Фергъс да хукне след една катерица. Седна, извади блокче шоколад, отхапа едно квадратче и зачака силите й да се възстановят. Нямаше да е лошо да се върне към обичайните си упражнения.

Мъж с пригладена черна коса, облечен в черно кожено яке, със слънчеви очила седна на пейката срещу нея.

Кейт нервно се вторачи в него. „Добре, спокойно…“

За секунда се опита да не обръща внимание, но в съзнанието й прозвуча сигнал за тревога. Нещо не беше наред. Огледа се за Фергъс. Беше изпитвала подобно усещане и преди.

Мъжът погледна към нея и улови погледа й. Пулсът на Кейт се ускори. Къде, по дяволите, беше Фергъс? Време бе да си върви.

Когато се изправи, тя чу глас зад гърба си:

— Кейт…

Кейт се завъртя като пумпал. Щом видя кой е, въздъхна нервно от облекчение. „Слава богу…“

Беше Барето, брадатият мъж, когото преди време бе срещнала тук.

— Не исках да ви стресна — усмихна се той. Беше облечен както винаги в омачканото си кадифено яке и шапката за голф. И както винаги беше сдържан и учтив.

— От известно време не съм ви виждал. Нали нямате нищо против да седна?

— Всъщност, трябва да бягам — отговори Кейт и стрелна очи през пътеката към мъжа на пейката. Възрастният човек сякаш забеляза това.

— Поне ми позволете да кажа „здравей“ на моя стар приятел Фергъс — усмихна се той, но тя имаше усещането, че се опитва да я накара да се отпусне. — Само за малко.

— Добре — Кейт се почувства успокоена. — Съгласна съм.

В общи линии говориха за нейната работа и за семейството й. Фергъс, изглежда, го харесваше. Но този път тя се чувстваше малко странно. Сякаш Барето я беше очаквал.

— Ранена сте — отбеляза той загрижено. Беше седнал до нея, но на почтително разстояние.

Мина една майка с две деца. Появи се и Фергъс, който приближи в тръс, и поздрави Барето като стар приятел.

— Фергъс! — възрастният човек се усмихна и помилва кучето по муцуната. — Отдавна не съм те виждал.

— Нищо ми няма — обясни Кейт. — Съжалявам, но ще закъснея за работа. Не съм ходила там от известно време…

— Знам — погледна я мъжът. Той остави ръката си върху кучето. — Кейт, съжалявам за случилото се с майка ти.

Очите на Кейт се разшириха, сякаш не беше чула добре.

Откъде можеше да знае? Не го беше виждала от седмици. Никога не му бе споменавала истинското си име. Дори да беше прочел некролога във вестниците, не можеше да го свърже с майка й.

— Откъде знаете това?

Тогава той направи нещо, което изненада Кейт. Кимна на мъжа, който седеше на пейката от другата страна на алеята. Онзи стана и покорно се оттегли. Сърцето на Кейт запулсира в гърлото й. Не знаеше какво става, но бе наясно, че това не беше нормално. Тя сграбчи каишката на Фергъс и започна да се изправя. Погледът й се стрелна към входа на парка.

За полицай или за минувач.

— Моля те — мъжът протегна ръка и я постави на рамото й. — Остани.

— Кой сте вие? — попита отново Кейт с почти обвинителен тон.

— Не се страхувай — успокои я брадатият мъж. Сините му очи проблеснаха с неочаквано достойнство, което Кейт не бе забелязала преди. Гласът му бе мек, но онова, което каза, я прониза като трион, разрязващ жива кост.

— Аз съм Оскар Меркадо, моето момиче — отговори той.