Андрю Грос
Синята зона (63)

60.

Около осем вечерта бусът на пералнята зави по заспалата улица за последната си спирка. Той спря пред къщата, покрита със сини плочки, блокирайки синия форд, паркиран до бордюра. Оставаше да се направи една последна доставка.

С няколко ризи, провиснали на ръката му, Луис Прадо излезе от кабината.

Улицата бе тъмна, осветена от една-единствена улична лампа. Хората си бяха вкъщи, раздигаха след вечеря и гледаха „Америкън Айдъл“ по телевизията или чатеха.

Луис вече беше убил младия шофьор с изстрел в главата и бе натъпкал тялото му в една празна торба за пране, която хвърли между другите в задната част на камионетката. Той кимна и помаха на двете фигури, седнали прегърбени във форда, като че ги беше виждал и преди, и пое по пътеката към съседната къща. И тогава, щом се изравни с колата, измъкна деветмилиметровия ЗИГ със заглушител изпод провесените ризи.

Първият изстрел пръсна стъклото с тъп, приглушен звук и улучи по-близкия до Луис агент в челото точно в мига, когато издишваше кълбо дим, като остави кръгла, обгоряла точка между очите му.

Той рухна безмълвно върху своя партньор, чието лице се стегна в разкривена от тревога маска, като едновременно бъркаше под сакото си за оръжието и се протягаше към радиостанцията с един последен приглушен вик.

Луис натисна спусъка още два пъти. Деветмилиметровите куршуми се стовариха право в гърдите на агента, покриха с червени петна предното стъкло и го обездвижиха в гъргорещо стенание. Луис отвори вратата и изстреля един последен куршум в челото на агента, за да премахне всякакви съмнения.

Той се огледа. Улицата беше пуста. Камионетката на пералнята препречваше погледите. Луис вдигна ризите и забърза нагоре по стълбите към къщата. Като скри пистолета зад тях, той натисна звънеца.

— Кой е? — попита глас отвътре. Жена.

— Прането, сеньора^[1].

Пердето на прозореца най-близо до вратата се отмести и една руса жена в кафяв костюм надникна навън към белия камион.

— Съседната къща — провикна се тя и посочи наляво.

Луис се ухили, сякаш не разбира, и повдигна ризите.

Ключалката на предната врата се превъртя.

— Сбъркал си къщата — рече правителственият служител, като едва открехна вратата.

Луис блъсна с рамо вратата, която се тресна в стената, и запрати русата агентка на пода. Тя нададе изненадан писък и трескаво затърси оръжието си. Той изпрати два куршума в гърдите й, докато ръцете й несъзнателно се протегнаха напред, сякаш за да ги спре. — Съжалявам, hija^[2] — помърмори Луис и затвори вратата. — Страхувам се, че не сънуваш.

Едно куче излезе от кухнята, белият лабрадор, който бе видял преди няколко дни. Луис го повали с изстрел във врата. Кучето изквича и рухна неподвижно на пода.

Луис знаеше, че трябва да действа бързо. Всеки миг някой минувач можеше да забележи окървавените агенти в колата отвън. Не знаеше колко души има в къщата.

Влезе в дневната. Празна. Вдигна телефонната слушалка от вилката. Нямаше никого на линията.

— Пам — някаква жена се провикна от кухнята. Луис тръгна към гласа. — Пам, казали им, че е съседната къща?

Луис застана с лице срещу жената, която бе видял да изхвърля боклука преди няколко дни. Тя стоеше пред печката в розов пеньоар и си правеше чай. В мига, в който очите й попаднаха върху пистолета, жената изпусна чашата на пода и тя се пръсна. Газовият котлон гореше.

— Къде е той, сеньора?

Жената примигна изненадана, не съвсем сигурна какво става.

— Чаудър? Ела тук, момче! Какво си направил, Чаудър? — провикна се тя силно и отстъпи към хладилника.

— Не си играй с мен, мамче. Попитах те къде е. Шибаното ти куче е мъртво. Не ме карай да те питам пак.

— Кой? Къде е агент Бинмейер? — жената отстъпи, втренчена в страшните черни очи на Луис.

Луис пристъпи към нея, свали ударника и силно притисна пистолета в бузата на жената.

— Лейди, тук няма кой да ти помогне. Разбираш ли? Така че ми кажи. Нямам много време.

Очите на жената проблеснаха от безсилие и страх. Луис бе виждал този поглед много пъти, мозъкът й съобразяваше какво да каже въпреки съзнанието, че в следващия миг може да умре.

— Не зная какво искате от мен — тя поклати глава. — Кого търсите? Не знам кого търсите?

Тя погледна надолу към късата цев на пистолета на Луис.

— О, не, знаеш. Нямам време да се бъзикам с теб, жено — той върна обратно ударника. — Знаеш за какво съм тук. Говориш — и живееш. Не говориш — и когато полицията те намери, ще те чегъртат с шпакла от пода. Така че къде е той, мамче? Къде е твоят съпруг?

— Моят съпруг? — попита тя. — Моят съпруг не е тук. Кълна се!

— Горе ли е, шибана белокоса кучко? — Луис заби пистолета в бузата й. — Защото, ако е, ще чуе как мозъкът ти плисва по пода.

— Не, кълна се… Кълна се, не е горе. Моля ви, той замина. Преди няколко седмици.

— Къде е? — настоя Луис. Той я дръпна назад за косата и заби цевта в окото й.

— Моля, не ме наранявайте — жената трепереше под хватката му. — Моля ви, нямам представа къде е… Тези агенти… Дори не знам за какво са тук. Защо правите това? Аз нищо не знам. Моля ви, кълна се…

— Добре, лейди — кимна Луис. Той разхлаби хватката си. Махна пистолета от лицето й. Тя хлипаше. — Добре.

Той върна обратно ударника и изведе пистолета от режим за стрелба.

— Кой е казал нещо за нараняване, мамче? Просто искам да си помислиш. Може би се е обаждал, може би ти е казал нещо…

Тя подсмръкна обратно сополи и сълзи и поклати глава.

Горелката все още работеше. Пламъкът потрепваше. Луис почувства горещината близо до ръката си.

— Хайде — рече той по-меко. — Може би става дума за нещо, което си забравила. Ние само искаме да поговорим с него. Само да поговорим. Разбираш ли?

Той смигна. Жената кимна ужасено и колебливо в посока на ризата му, размазвайки сълзи по бузите си. Дишаше трескаво и плитко.

— Успокой се — Луис я погали по косата. — Мисля, че трябва да подходим към това по друг начин.

Той хвана тънката китка на жената. Ръката й трепереше.

— Знаеш ли какво имам предвид, мамче? — той обърна дланта й нагоре и прекара пръст по една от линиите. След това я придърпа по-близо до пламтящата горелка.

Трябваше й секунда, за да разбере.

— Не! Боже, помогни. Моля… Не!

Внезапно тя се опита да се измъкне. Луис не я пусна. Вместо това я придърпа по-близо до пламъка. Очите на жената се оцъклиха от ужас и щяха да изскочат от ябълките си.

— Може би сега ще си спомниш. Дойде време да ми кажеш, мамче.

 

 

Няколко минути по-късно Луис Прадо се качи обратно в кабината на камионетката. Завъртя контактния ключ, включи на скорост и хвърли още един поглед на сгърчените тела в правителствения форд. Потегли и излезе от тихата уличка. Никой не го подгони. Цялата работа бе продължила само няколко минути. Тя имаше нужда от малко насърчение. Бе получил онова, за което беше дошъл.

После я освободи от мъките й.

Няколко преки надолу по хълма Луис спря камиона на паркинга на една затворена пречиствателна станция. Бързо се преоблече в собствените си дрехи и внимателно избърса волана, топката на лоста за скоростите и дръжката на шофьорската врата. Хвърли изцапаните дрехи отзад, най-отгоре върху чаршафите, които покриваха тялото на шофьора. Слезе и забърза в мрака да пресече паркинга.

Там го чакаше един взет под наем джип. Луис се качи в него.

— Е? — попита шофьорът, когато Луис затвори вратата.

— Не беше там — вдигна той рамене. — В Ню Йорк е. Тук не е идвал от седмици.

— Ню Йорк.

Шофьорът като че ли се изненада. Запали двигателя. На лицето му стоеше объркано изражение, сякаш се беше надявал да не се стига дотам.

— Това ми каза жена му, преди да умре. Може би губя уменията си. Не можах да разбера точно къде е.

— Това няма значение — слабият, чернокос шофьор обърна колата. Включи на задна и после излезе от паркинга. — Аз знам къде е.