Андрю Грос
Синята зона (62)

59.

Кейт си спомни тази сцена, докато пътуваше с влака обратно към Ню Йорк. През равномерното потракване на вагона на влака от Лонг Айлънд и гъмжилото от безлики пътници думите на Хауърд горяха като пламтящи отломки в мозъка й.

„Баща ти ми плати, Кейт.“

Платил му е да снесе информация на ФБР. Да го предаде. Защо? Защо баща й ще иска да разруши собствения си живот и живота на тези, които обича? Защо ще иска да го вкарат в затвора и да дава показания? И да се крие? Как би могла в целия разбъркан пъзел на своя живот Кейт да открие кой е той, защо е направил това, на какво е способен?

Гласът дойде из дълбините на паметта й. Една далечна сцена, която тя не бе си припомняла от дете. Гласът на майка й, отчаян и объркан, долетял през тракането на колелата, накара Кейт дори сега да изтръпне и потрепери.

„Бен, трябва да избираш. Сега!“

Защо този спомен се връща точно в този момент? Единственото, което тя искаше, бе да разбере напълно онова, което Хауърд й беше казал.

„Защо сега?“

Кейт видя и себе си в спомена. Беше може би на четири или пет годинки. Това се случи в старата къща в Харисън. Беше се събудила през нощта. Чу гласове. Гневни гласове. Измъкна се от леглото и пропълзя до площадката в края на стълбището.

Крещяха родителите й. Караха се и това я караше да трепва при всяка дума. Уплаши се. Родителите й никога не се караха. Защо бяха толкова ядосани?

Кейт седна. Вече можеше ясно да различи гласовете им. Всичко се върна при нея от мъглата на годините. Родителите й бяха във всекидневната. Майка й беше разстроена и се опитваше да сдържи сълзите си. Баща й крещеше. Никога не го беше чувала да вика така. Тя се приближи още малко до перилата. Сега, във влака, чуваше ясно гласовете им.

— Не се бъркай! — крещеше баща й. — Това не те засяга. Не е твоя работа, Шарън.

— Бен, чия работа е тогава? — Кейт можа да долови сълзи в гласа на майка си. — Кажи ми, чия?

За какво говореха? Тя ли е направила някаква беля?

Кейт се хвана за перилото и започна бавно да слиза по стълбите, стъпало по стъпало. Гласовете им станаха по-високи. В тях се долавяше горчивина. Успя да ги зърне бегло в дневната. Баща й беше по бяла риза с развързана вратовръзка. Лицето му беше по-младо. Майка й беше бременна. С Емили, разбира се. Кейт не знаеше какво става. Никога преди не беше чувала родителите си да се карат така.

— Не ми говори така, Шарън. Няма да ми говориш така!

Подсмърчайки, майка й се протегна към него:

— Бен, моля те, ще събудиш Кейт.

Той я отблъсна.

— Не ми пука.

Кейт седна на стълбата разтреперана. Не можеше да си спомни повече думи. Само отделни сцени, които идваха в паметта й като изображения от някаква латерна магика. Имаше нещо напълно различно и чуждо в очите му. Това не беше нейният баща. Баща й не беше такъв. Той беше тих и добър.

Майка й се изправи пред него.

— Бен, ние сме твоето семейство, а не те — тя поклати глава само на няколко сантиметра от лицето му.

— Бен, трябва да избираш. Сега!

Тогава баща й направи нещо, което никога по-късно не повтори. Защо се сещаше сега за това? Тя извърна лице точно както бе направила на стълбата преди двайсетина години, за да зарови дълбоко в съзнанието си и яростта в очите му, и това, което той извърши.

Зарови ги в спомените за по-щастливи мигове, които мислеше за истински.

Той удари шамар на майка й.

 

 

Той е искал това.

Докато слизаше от влака, Кейт внезапно осъзна всичко. Изкачваше се нагоре през гара „Пен“ и излезе на улицата в пълна мъгла.

Баща й е искал това.

Така й каза Хауърд. Поискал е да бъде разкрит, дългогодишните му сделки с Меркадо да бъдат извадени наяве. Да даде показания срещу своя приятел. Да влезе в затвора. Да изложи на риск семейството, което се предполага, че е обичал повече от всичко друго. Защо? Той бе нагласил своя удобен, съвършен като на картинка живот така, че да се саморазруши.

И е бил способен на това. Именно това най-много плашеше Кейт. Затова споменът във влака беше толкова смразяващ. Колкото и дълбоко заровено да беше в паметта й това негово качество, тя го бе виждала и преди.

Кейт вървеше срещу потока хора надолу по Четирийсета улица. Насочи се на изток и реши да извърви пеша целия път до Лоуър Ийст Сайд.

Знаеха ли хората от ПЗС нещо за това? За снимката, която беше намерила, и за връзките му с Меркадо? Знаеха ли кой в действителност е той? На какво е способен? Тези ужасяващи снимки на Маргарет Сеймор. Дали хората на Меркадо изобщо са искали да го убият?

Знаеха ли, че сам е разрушил живота си?

Мобилният й телефон иззвъня. Кейт видя, че се обажда Грег. Не отговори. Просто продължи да крачи. Не знаеше какво би могла да му каже.

Съвсем неочаквано целият й живот трябваше да бъде преосмислен. Защо баща й би желал да измъчва Маргарет Сеймор? Каква информация може да е търсил от нея? Защо сам е поискал да си причини това?

Как е могъл да нарани всички тях? Шарън, Емили, Джъстин и самата Кейт?

Сякаш краят на някакъв нехармоничен симфоничен финал кънтеше в главата на Кейт.

Подготвил е всичко, това е бил планът му през цялото време.

 

 

Когато тя се прибра в апартамента, Грег лежеше на дивана и гледаше футболен мач.

— Къде беше? — обърна се той. — Опитах да се свържа с теб.

Кейт седна срещу него и му разказа за срещата с Хауърд. Тя поклати глава, все още не можеше да повярва, усещаше се вцепенена, неразбираща.

— Татко го е подготвил — изохка тя. — Той е подготвил целия номер. Платил е на Хауърд четвърт милион долара, за да отиде във ФБР. Казал, че прекратява бизнеса и се предава. Хауърд имал нужда от парите. Синът му току-що бил фалирал. Никога не е имало капан, заложен от ФБР. Всичко е работа на баща ми. Той лично го е направил.

Грег се изправи с недоверчиво и едновременно тревожно изражение.

— В това няма смисъл.

— Знам това. Защо би пожелал да ни нарани по този начин? Защо ще иска да си навлече това? Сякаш всичко е част от някакъв план. Мамка му, вече не знам в какво да вярвам. Майка ми е мъртва. Ние се крием като мишки. Започвам да си мисля, че от ФБР са прави. Че той е убил онази агентка. Грег, аз обичах баща си. За мен той беше всичко. Но сега знам… Прибирал се е у дома всяка шибана вечер през целия ми живот и ни е лъгал. Грег, кой, по дяволите, е бил моят баща?

Грег дойде и седна до нея. Обгърна лицето й с длани.

— Кейт, защо правиш това?

Тя поклати глава с безизразен поглед.

— Какво правя?

— Връщаш се отново точно в средата на този кошмар. Скъпа, Шарън умря. Имаш дяволски късмет, че и ти не си мъртва. Кейт, тези хора са животни. Опитаха се да убият и теб.

— Защото трябва да разбера! — извика Кейт и се отдръпна от него. — Не ти ли е ясно? Грег, трябва да разбера защо умря майка ми. Какво се опитваше да ми каже… Никой не влезе в затвора, Грег. Нито Концерга, нито Трухильо. Нито един от хората, срещу които баща ми даде показания. Те всички се измъкнаха. Всички, които правителството искаше да закове. Това не ти ли се струва странно? След няколко месеца той просто изчезва, а тази агентка е жестоко убита. Грег, той ни лъгал. Защо? Ти не би ли искал да разбереш?

Грег сложи ръка на рамото й и я прегърна силно.

— Не можем да продължим да живеем, ако всичко това виси над главите ни до края на живота. Ще направиш така, че да те убият. Моля те, Кейт, нека заживеем отново нашия собствен живот.

— Не мога…

— А аз не мога да се набъркам в това заедно с теб. Не и в това. Не и завинаги — той повдигна лицето й. — Преди малко се опитах да се свържа с теб. Имам новини…

— Какво?

— Обадиха се от Нюйоркската презвитерианска болница… Предложиха ми работа — лицето му цъфна в горда усмивка. — Получих я!

Като практикант. В детската ортопедия. Детската болница „Морган Стенли“ имаше една от най-добрите програми в града. Това беше страхотна новина. Няколко месеца по-рано Кейт би скачала от радост. Но сега само сложи ръката си на бузата му и се усмихна. Днес не беше сигурна дали се радва.

— Можем да останем в Ню Йорк. Да започнем нов живот. Обичам те, скъпа, но не мога всеки ден да ходя на работа, а непрекъснато да мисля как се излагаш на опасност. Трябва да загърбим това. Ако отидем в Ню Йорк, ще се обърнем към бъдещето, Кейт. И двамата. Те искат да знаят дали приемам. Скъпа, тук ли ще останем, или ще се преместим? Ще вървим ли напред да продължим живота си, или ще се върнем назад? Кейт, от теб зависи. Но скоро трябва да им отговоря.