Андрю Грос
Синята зона (60)

57.

Минаха две седмици. Рамото на Кейт бавно заздравяваше. Още не бе готова да се върне в лабораторията. Беше все още твърде ядосана, а раните й — прекалено пресни. Струваше й се, че едва вчера майка й умря в обятията й.

Кейт все още нямаше представа дали баща й е жив, или мъртъв. Един нов свят просто бе избухнал в лицето й. Свят, който мразеше. Минала беше година, откакто семейството й започна да се крие. Майка й беше мъртва. Баща й — изчезнал. Истината се бе превърнала в лъжа.

Когато се почувства достатъчно силна, Кейт отиде в „Белвю“, за да види какво става с Тина.

Приятелката й все още беше в дълбока кома. От девет до десет по скалата на Глазгоу. Преместиха я в отделението за трайни травми. Все още беше на командно дишане и получаваше венозно манитол, за да се облекчи мозъчния оток.

Но имаше и моменти на надежда. Мозъчната активност на Тина се бе повишила и в зениците й се забелязваха признаци на будност. Дори помръдваше от време на време. Въпреки това лекарите все още твърдяха, че шансовете да се възстанови и да бъде същата личност, както преди да бъде простреляна, са петдесет на петдесет. Лявата страна на мозъка й бе увредена, и то точно в областта, която контролира говора и познавателната способност.

Обаче имаше и една добра новина. Убиецът на Тина бе разкрит.

Учудващото беше, че в края на краищата това се оказа бандитско убийство. Нямаше никаква връзка с Кейт. Един ренегат от същата банда го беше издал. Доказателствата бяха железни. Онази вечер всеки, който се беше оказал на улицата, би могъл да пострада.

Това свали голям товар от съзнанието на Кейт.

Тя остана с Тина в малката болнична стая, докато Том и Елън отидоха да се наобядват. Мониторите издаваха постоянно успокоително писукане. Дебела дихателна тръба минаваше през устата й и стигаше до дробовете. На стената и на таблите на леглото бяха залепени снимки. Щастливи събития като семейни излети, дипломирането на Тина, една, на която бяха двете на плажа на Файър Айлънд. Респираторът отбелязваше времето с едното постоянно „вууп“.

Да я гледа в такова състояние все още причиняваше силна болка на Кейт. Тина изглеждаше толкова крехка и бледа. Кейт обхвана с дланта си свитата в юмрук неподвижна ръка на приятелката си. Разказа й какво се бе случило, защо се бе наложило да замине за известно време, как се бе измъкнала на косъм в реката, после за Шарън.

— Виж, Тина, и двете бяхме простреляни. Просто аз…

Гласът й се прекърши, тя не можа да довърши изречението. „Просто аз ще оздравея.“

— Хайде, Тина, искам да се оправиш. Моля те.

Седнала до нея и заслушана в пиукането на мониторите и разтягането и свиването на респиратора, Кейт усети, че съзнанието й се рее назад във времето. Какво искаше да й каже майка й? Вече никога няма да разбере. Снимката… Кейт бе започнала да си мисли, че може би Кавети е прав. Може би баща й беше убил агентката. Може би той е жив. Майка й си беше отишла. Отговорът бе умрял заедно с нея. Какво правеше той на онази снимка? Каква беше връзката му с Меркадо? Колко години…

Кейт чу леко стенание. Внезапно почувства натиск върху пръстите си. Сърцето й едва не спря да бие.

Обърна се.

— Тина!

Очите на Тина все още бяха затворени, мониторите равномерно писукаха. Тръбата в устата й не помръдваше. Това беше само един механичен рефлекс. Кейт и преди беше виждала такива рефлекси. Те будеха само фалшиви надежди. Може би тя беше стиснала ръката на Тина прекалено силно.

— Хайде, Тина… Знам, че ме чуваш. Аз съм Кейт. Тук съм. Тина, липсваш ми. Трябва да се оправиш, моля те! Тина, имам нужда да се върнеш отново при мен.

Нищо.

Кейт пусна ръката на приятелката си.

„Как бих могла да потуша стремежа да разбера? — помисли си Кейт. — Как да се преструвам, че зад това, което се случи, не се крие нищо ужасяващо? И да продължа напред с живота си. Да ги оставя да спечелят. Никога да не разбера.“ Всичко се свеждаше до един въпрос, а сега той се нуждаеше от отговор.

Кой беше предал баща й? Как беше попаднал в полезрението на ФБР?

„Но все още имаше един човек, който знаеше.“

— Всички искат да зарежа това — заговори Кейт на глас, — но ти не би направила така, нали, Тина? — Кейт погали приятелката си по косата. Дихателният апарат хъхреше. Мониторът за мозъка писукаше.

„Не, те няма да спечелят.“