Андрю Грос
Синята зона (59)

56.

Четвъртъкът беше влажен, ветровит и дъждовен, денят, когато Кейт, Ем и Джъстин трябваше да кажат сбогом на майка си.

Службата щеше да се проведе в храма Бет Шалом на сефарадското паство на Източна шейсет и втора улица, към което Кейт и семейството й принадлежаха. Бяха известени едва неколцина от старите им приятели, а в „Таймс“ бе поместено само едно кратко съобщение, подписано от Кейт и децата под рубриката „Рааб“. Тя настоя да бъде така. Семейството й бе заминало преди повече от година. Много от приятелите им в Ларчмънт се бяха отдръпнали от тях. Кейт дори не беше сигурна кои ще дойдат.

Простият ковчег, който бяха избрали, бе изработен от полиран орех. Кейт знаеше, че Шарън би го одобрила. Равин Чакин, белокос мъж с приятен глас, познаваше майката на Кейт от раждането на децата. Бе отслужил бар мицвах за всички тях. Но това… това беше нещо, което човек се надява, че никога няма да му се наложи да прави.

Кейт седеше вцепенена на първия ред и здраво стискаше ръката на Грег, а с другата ръка беше прегърнала Джъстин и Емили. Когато певецът изпя встъпителния химн, нейният ясен, тъжен глас изпълни светилището и тогава тя осъзна защо са тук. В този момент сълзите рукнаха по бузите й. Сега запя и равинът:

„Очисти ме, о, Боже с исоп,

измий ме и ще стана по-бял от сняг.

Отвърни лицето си от нашите грехове

и скрий всичките ми неправди.

О, Боже, създай у мен ново сърце,

и обновен непоколебим дух.“

Всичко изглеждаше толкова чудовищно несправедливо, толкова жестоко. Само преди осемнайсет месеца животът им беше съвършен. Децата бяха щастливи и напредваха в учението. Баща й преуспяваше и будеше възхита. Ваканционните им албуми бяха пълни със снимки от прекрасни пътувания. А сега трябваше да погребат своята майка тихо и потайно.

Никой не знаеше къде е баща им.

Ем облегна глава на рамото на Кейт, като тихичко хлипаше. Не разбираше нищо. Джъстин се беше втренчил право напред. Кейт притегли главите им към себе си. Колкото и да искаше да оплаква майка си, друго я човъркаше отвътре. Гняв. „Тя не заслужаваше това.“ Никой от тях не заслужаваше подобно нещо. „Проклет да си, татко… Какво направи?“

В един момент тя се огледа наоколо. Хрумна й глупавата детинска идея, че ще го види в дъното на храма. Че той ще се втурне към нея, през сълзи ще ги моли за прошка и ще поправи всичко, което бе станало, само с намигване и щракване на пръсти както винаги.

И те ще могат да се върнат у дома и отново да бъдат самите себе си.

Но там не стоеше никой. Вместо това Кейт видя нещо също толкова трогателно.

Редовете се бяха напълнили. Храмът бе претъпкан с хора, които някога познаваше, но повечето от тях не бе виждала от много време. Лица от техния клуб. От студиото по йога на майка й. Двама от най-старите приятели на Шарън още от колежа, които сега живееха в Балтимор и Атланта. Съученици от „Брайли“, старото училище на Ем и Джъстин. Събрали се бяха там заради тях!

Кейт почувства как по бузите й започнаха да се стичат сълзи.

— Вижте! — рече на Джъстин и Ем. — Погледнете! — те се обърнаха. През последната година и нещо бяха отрекли толкова голяма част от себе си. А тези хора им показваха, че не са сами.

„Виж от какво я лиши — представи си Кейт, че разговаря с баща си. Това беше нейният живот. Беше неин, въпреки че си бил готов да го захвърлиш. Къде си? Защо не дойдеш да видиш това? Погледни какво направи!“

След молитвите равинът каза няколко думи. Когато той свърши, Кейт пристъпи към бима^[1]. Огледа смълчаните, препълнени пейки. Грег й се усмихна окуражително. Бяха й нужни всички сили, за да се изправи там отпред, но някой трябваше да говори за майка й. Тя погледна към познатите насълзени лица. Баба Роуз, леля Аби, сестрата на майка й.

— Тук съм, за да ви разкажа някои неща за майка ми — започна Кейт. — Шарън Рааб.

Беше й приятно да го каже силно. Да го обяви. Кейт сдържа нов подтик да се разплаче и вместо това се усмихна.

— Обзалагам се, че който е познавал майка ми, знае колко обичаше да танцува…

Разказа им за „Уестсайдска история“. И как Шарън обичаше да гледа повторенията на „Всички обичат Реймънд“ след късните новини и затова понякога й се налагаше да се промъква във всекидневната, за да не пречи на баща й. И как, когато за пръв път успешно застана на главата си в йогистка поза, се разкрещя с пълен глас всички да дойдат в мазето, за да я видят.

— И ето я там Шарън, застанала на главата си, да повтаря: „Виждате ли, виждате ли!“ — Всички се разсмяха. — А ние помислихме, че е избухнал пожар!

Кейт им разказа колко много грижи полагаше Шарън за нея, когато се разболя, как изработваше таблици и планове, за да не пропусне тя инсулина си. И когато животът им внезапно се промени, „това невъобразимо сюрреалистично обръщане на съдбата“, тя също се промени. Никога не загуби гордостта и достойнството си.

— Тя държеше семейството ни заедно. Тя беше единствената, която можеше да го направи. Благодаря ти, мамо!

После Кейт продължи:

— Мамо, ти винаги си смятала, че не си постигнала достатъчно, но онова, което не знаеш, е, че дори само това, че беше винаги на наше разположение, е напълно достатъчно. Настина ще ми липсват твоята усмивка и искрите в очите ти. Обаче знам, че само да затворя очи и ти веднага ще застанеш до мен. Винаги. Ще чувам сладкия ти глас да казва, че ме обичаш и че всичко ще се оправи. Че всичко винаги се оправя. Мамо, толкова съм благодарна, че те имах в живота си. Ти наистина беше удивителен човек, който ни показваше пътя.

Накрая един-единствен челист изсвири „Някъде“ от „Уестсайдска история“. Кейт, Джъстин и Емили последваха ковчега на Шарън надолу по пътеката. Спряха се и се запрегръщаха с хора с мокри от сълзи лица.

Хора, които Кейт може би никога нямаше да види отново. На вратата тя се обърна. Изпита миг на съвършено умиротворение. „Мамо, видя ли, те знаят коя си.“

След това катафалката поведе процесията от автомобили до гробището в Уестчестър, където беше семейният им гроб. Последваха ковчега пеша нагоре до малка могила, която гледаше към гробищната ограда. Под балдахин от смърчове в земята беше изкопана яма. Там бе погребан бащата на Шарън. И неговата майка. Отстрани имаше празно място за бащата на Кейт. Около гроба се събра само семейството. Джъстин облегна глава на леля си Аби и започна да хлипа. Мъката го надви. Кейт прегърна Емили. Равинът прочете една последна молитва.

После спуснаха майка й в гроба.

Равинът раздаде бели люляци. Един по един всеки от тях се приближаваше към отворения гроб и хвърляше цвете върху ковчега. Баба Рут, която беше на осемдесет и осем. Леля Аби и нейният съпруг Дейв. Братовчедите на Кейт — Мат и Джил, които бяха пристигнали от колежа. Всички хвърлиха по едно цвете вътре, докато лакираната повърхност престана да се вижда, покрита от белотата на люляците.

С Грег пристъпиха последни и застанаха мълчаливо над ковчега. Кейт стисна ръката му. Очите й се вдигнаха за секунда и в далечината на пътя тя видя Фил Кавети и двама агенти да чакат долу при паркираните автомобили. Кръвта й закипя.

„Мамо, няма да се предам — обеща тя. — Ще открия кой направи това!“

Тя хвърли последния цвят.

„Ще открия какво искаше да ми разкажеш. Ще докопам тези копелета. Мамо, можеш да бъдеш сигурна в това. Обичам те. Никога няма да те забравя дори за секунда.

Сбогом.“