Андрю Грос
Синята зона (58)

55.

Колесникът на полет 268 на „Америкън Еърлайнс“ докосна пистата на летище „Джон Фицджералд Кенеди“, след което големият самолет забави и спря.

Кейт гледаше през прозореца до седалката си в бизнес класата, дясната й ръка висеше в клуп. В далечината можеше да види познатата контролна кула, заедно с терминала „Зааринен“ с формата на седло, който сега подслоняваше авиокомпанията „Джет Блу“.

Беше си у дома.

Двама щатски служители седяха от другата страна на пътеката до нейното място. Придружаваха я от болницата, където бе прекарала трите дни до отлитането си от Сиатъл. Рамото й беше добре. Куршумът бе минал чисто през него. Обработиха раната срещу инфекция и й биха успокоителни срещу шока, докато не решиха, че е в състояние да пътува. Трябваше да носи превръзката още седмица или десетина дни.

Обаче всичкият морфин и валиум на света не можеха да заглушат истинската болка.

Болката от преживяването на ужасяващата сцена всеки път, щом й се налагаше да я разнищва със следователите, започваше с мига, в който тя се обръща към майка си, когато куршумът я прониза в рамото, нейната безучастност и равнодушие и собственото й неразбиране. Гледката на главата на Шарън, леко наклонена напред, безжизненият и неотзивчив поглед, кървавият кръг, който започва да се разширява по пуловера й. Шокът, който я обзема. „Мамо!“

И въпросите. Мозъкът на Кейт не ги схващаше ясно. Какво щеше да стане, ако не беше дошла тук, както я умоляваше Грег? Какво щеше да стане, ако бе послушала предупреждението, което получи на реката? Какво щеше да се случи, ако просто бе отишла до предната врата и беше почукала? Щяха да я оставят да види семейството си. Какво щеше да стане, ако не се бе навела за чашката?

Майка й щеше да е жива.

Джъстин и Емили бяха заминали със самолет вчера. Щяха да живеят при леля им на Лонг Айлънд. Погребението щеше да бъде в четвъртък. А после, кой знае? Може би с това всичко щеше да свърши. Щетата беше нанесена и застраховката изплатена.

На покрива на хотела, откъдето бяха дошли изстрелите, заедно със захвърлената снайперистка карабина в найлонов плик бяха открили нещо ужасно.

Отрязан език. Кучешки. Този път посланието на Меркадо бе страховито ясно. Така постъпваме с хората, които говорят.

„Проклет да си, татко! — Кейт затвори очи, докато самолетът маневрираше и се допря до ръкава. — Виж какво причини!“

Докараха до вратата инвалидна количка. Единият от агентите взе чантата й, помогна й да стане от мястото си и после забута количката надолу по коридора. Сърцето й се пръскаше от нетърпение.

Грег стоеше в края на залата. Беше по дънки и суичър с цадпис Университет „Райе“. Косата му беше разбъркана, очите — влажни. Поклащаше тъжно глава.

— Котенце…

Кейт се надигна от инвалидната количка и потъна в обятията му. В течение на минута просто се притискаха един в друг. Тя не можеше да го погледне в лицето и се страхуваше да вдигне глава от рамото му.

— О, боже, Грег — притисна се в него, — мама е мъртва.

— Зная, скъпа, зная…

Той я настани обратно в инвалидната количка. Все още беше слаба. Грег клекна и провери превръзката.

— Добре съм. — Правителствените агенти бяха скупчени наоколо. — Грег, моля те, кажи им да си вървят. Искам просто всичко да бъде както преди.

— Знам — той кимна и притисна бузата си до нейната.

— Защо направиха това? — попита Кейт. — Какво искат от нас?

Грег погали с пръсти бузата й.

— Не знам, но няма да им позволя отново да те наранят. Обещавам. Кейт, ще се погрижа за теб. Ще се преместим. Ще направим всичко каквото трябва.

— Грег, той ни струва толкова скъпо. А аз дори не знам дали е жив.

— Това вече няма значение — отговори той. — Аз се радвам, че си у дома. И в безопасност. Това е единственото, което е важно сега.

Той забута количката й през терминала. Пред входа ги чакаше правителствена кола. Неколцина агенти излязоха от нея, когато те наближиха. Грег помогна на Кейт да стане от количката и да се настани на задната седалка. Федералните се качиха отпред. Когато колата се отдели от бордюра, зави сирена.

Щом потеглиха, Грег се усмихна:

— Фергъс ще се радва, че се върна. Мисля, че му писна от готвенето ми.

Кейт поклати глава.

— Грег, единственото, което трябва да направиш, е да изсипеш храната в купичката му.

— Знам. Предполагам обаче, че не му харесва как я сипвам.

Кейт се усмихна и отпусна глава на рамото му. Пред тях се очерта силуетът на Манхатън. Тя си отиваше у дома.

— Прав си — подхвърли Кейт. — Вече няма значение.

— Какво, котенцето ми? — попита Грег.

— Нищо — Кейт затвори очи. В неговите обятия всичко й се струваше на милион километра далеч. „Вероятно е мъртъв…“