Андрю Грос
Синята зона (53)

50.

Кейт каза на шофьора да изгаси фаровете и да чака. Предполагайки, че е само свидетел на сълзлива семейна среща, той неохотно се съгласи.

После, обгърната от мрака, тя пое приведена по пътеката, за която майка й каза, че минава покрай къщата от кедрово дърво и стъкло. Пътеката водеше към езерото, в края й имаше малък пристан.

Кейт знаеше, че не може да позвъни на входната врата и да ги остави да се хвърлят в обятията й, както си беше представяла. Не и с агентите на ПЗС, навъртащи се наоколо. Сигурна беше, че я издирват. И в този момент не бе съвсем убедена дали бяха тук, за да пазят семейството й от нападение, или чакат нея или баща й да се появят. Във всеки случай тези хора бяха последните, на които би се доверила в момента.

Нямаше да се върне.

Бялата ограда от колове се точеше по протежението на имота и разделяше двата участъка с редица гъст жив плет и борове. В съседната къща светеше. В кухнята Кейт видя жена, облечена в раирано горнище на анцуг от „Адидас“, която хранеше две малки деца в кошарка.

Внезапно усети движение от другата страна на оградата.

Крачки, които захрущяха по покритата с чакъл алея. Неочакван звук на отваряща се автомобилна врата и светлина на фенерчета. Сърцето на Кейт спря. Тя се сви колкото може по-ниско зад живия плет.

Къщата на семейството й беше с отделен гараж, построен отзад. В него имаше кола и някой слизаше от нея. Тя чу пращенето на радиостанция само на метър от себе си.

— Ким… Отивам да проверя предната част.

Кейт замръзна.

Притисна се по-навътре в живия плет и се хвана за едно клонче, за да не падне, докато то не започна да поддава.

Кейт клечеше неподвижна. За секунда си помисли, че ще се претърколи. „Може и някоя проклета аларма да задействам“, пое си колкото може по-тихичко дъх и започна да обмисля как би могла да обясни промъкването си в чуждия имот пред блесналите прожектори и извадените пистолети.

След известно време отново чу шума на радиостанцията и крачките, които се отдалечаваха нагоре по автомобилната алея.

— Ким, пак съм аз. Връщам се при къщата.

Кейт почувства как цялото й тяло омеква от облекчение. При звука от затварянето на мрежата срещу комари пред входната врата тя се затича ниско приведена към задния двор. Намери вратата и безшумно вдигна резето. Дворът беше огромен. Успя да различи басейн и трамплин. Дори малка рампа за ролкови кънки. Направо увеселителен парк. Оградата от колове продължаваше по дължината на езерото.

Сега вече нямаше опасност. Кейт забърза покрай оградата до края й, където участъкът се спускаше надолу към езерото. Промуши се през един отвор в храстите, успя да дръпне встрани телената мрежа и да се промъкне от другата страна.

Пред нея беше задният двор на дома на родителите й.

Къщата беше осветена. По високите дървета имаше прожектори, насочени към водата. На закритата задна веранда с адирондакски столове Кейт забеляза агент с радиостанция, облегнат на стената.

Тя видя и навеса за лодки, за който й беше казала майка й, и под него къс пристан.

Сърцето й биеше учестено. „Как ще стигна дотам?“ Мъжът отзад щеше да я види как тича. Със сигурност би чул всеки неочакван шум. Навесът беше най-малко на двайсет метра от нея.

Кейт запълзя по склона към края на езерото, като се хващаше за туфи бурени и треви, плъзгайки се надолу по късия кей. Тя се запромъква по брега, а маратонките й затъваха във влажната земя. „Дотук добре.“ Беше само на няколко метра. Не знаеше къде са другите. Знаеше единствено, че това, което върши, е лудост.

Най-накрая успя да се промъкне до основите на пристана. Дължината му бе само три метра, за него беше завързана малка моторна лодка. Кейт си намокри дънките, докато се промъкваше покрай нея, но продължи нагоре, хвана се за някакъв клон и се изтегли до навеса за лодки, където вече бе скрита от погледите. Единствената светлина идваше от прожекторите в дърветата. Беше успяла. Агентът на верандата не се бе помръднал.

Вратата, която водеше навътре, беше открехната. Тя я бутна, за да я разтвори по-широко, и влезе в навеса за лодки. От тавана висеше гола крушка. Не посмя да я запали. В тъмнината се препъна в някакво гребло, но не падна. На стойката имаше гребна лодка, а оранжевите спасителни жилетки бяха спретнато подредени на рафта. Вътре беше тъмно, зловещо и влажно. В лепкавата нощ бръмчаха цикади.

Сега трябваше само да чака.

Кейт внимателно пристъпи към един малък прозорец, обърнат към къщата. Мъжът все още седеше там.

Внезапно почувства една ръка на рамото си.

Едва не припадна, докато се обръщаше.

С голямо облекчение видя радостното лице на майка си.