Андрю Грос
Синята зона (51)

48.

Вчера Кейт беше в Портланд. Днес — в Сиатъл. Всъщност, в Белвю, стилно предградие от другата страна на езерото Вашингтон.

Знаеше, че възможностите й намаляват.

Тази сутрин я закараха до Сиатълския спортен клуб в центъра на града, но без полза. Същият беше и резултатът от посещенията й в двата клуба по скуош в Редмънд и Къркланд. И във Вашингтонския университет.

Кейт знаеше, че този е последният. На транспарант над вратата пишеше „Ние сме за скуоша в Белвю“. Бе следвала маршрута на турнето на групата. Бе събрала всички възможни подробности от имейлите и кореспонденцията със семейството си. Но в общи линии това беше краят на пътя. Градовете и центровете за скуош бяха свършили. Ако и това тук се окажеше задънена улица, Кейт не знаеше къде по-нататък да търси.

Освен вкъщи, разбира се.

Клубът се помещаваше в сива, облицована с алуминий, сграда, свряна в задната част на малък бизнес парк, встрани от търговската магистрала. Някой й беше казал, че пакистанският професионален играч, който работи там, е световноизвестен. На главната алея бяха подредени всички икони на едно по-заможно място за живеене: „Старбъкс“^[1], „Антрополоджи“^[2], „Лайнс-Н-Тинг“^[3], „Бърнз & Нобъл“^[4].

Таксиметровият шофьор я остави пред входа, както беше правил вече четири път днес, и остана да чака.

Кейт влезе през вратата. Всички клубове по скуош в Америка вече й изглеждаха еднакви. Този имаше четири чисти, бели игрища, заградени със стъклени панели и балкон за зрителите над тях. Топките събуждаха ехото на стените. Наближаваше краят на деня и игрищата бяха пълни с деца. Вероятно — някаква младежка програма за след училище.

Добре. Тя пое неспокойно дъх и се изправи срещу красивата млада жена зад рецепцията, облечена в бяла риза от пике с избродирана емблема на клуба.

„За последен път…“

Кейт извади снимката на Емили.

— Не искам да ви досаждам — започна тя. Младата жена нямаше вид на изпитваща досада. — Случайно да познавате това момиче?

Когато Кейт й подаде снимката, вече прехвърляше възможностите какво да прави оттук нататък. Да се обади на Кавети и да се извини за това, че беше избягала от агента. И за това, че вероятно е причината ФБР да започне да я издирва. След това ще го помоли да наруши правилата и да й каже къде е семейството й. Да се изправи пред Грег. И тази възможност не й изглеждаше кой знае колко добра. Кейт осъзна, че и там ще трябва доста да обяснява.

Момичето зад рецепцията кимна.

— Това е Емили Гелер.

— Какво?

— Емили Гелер — повтори момичето. — Тя е един от най-добрите ни играчи. Премести се по тези места от изток.

Кръвта на Кейт се разбушува ликуващо.