Андрю Грос
Синята зона (5)

2.

— Провери тия нещица — промърмори Кейт Рааб, като гледаше през мощния микроскоп „Сименс“.

Тина Охеърн, сътрудничката й в лабораторията, се наведе над уреда.

— Уха!

В синкавата луминесцентна светлина на лещите с висока разделителна способност се открояваха две клетки, увеличени така, че да се виждат ясно. Едната беше лимфоцит, дефектна бяла кръвна клетка с кръг от космати израстъци, стърчащи от мембраната й. Втората беше по-тънка, с форма на завъртулка и с голяма бяла точка в центъра.

— Това е главният — рече Кейт, докато бавно нагласяваше фокуса. — Ще ги наречем Тристан и Изолда. Пакър ги кръсти така — тя вдигна малка метална сонда от плота. — А сега виж това…

Докато Кейт вкарваше сондата, Тристан се плъзна към по-плътния лимфоцит. Дефектната клетка се съпротивляваше, но другата клетка продължаваше да упорства, сякаш търсеше слабости в мембраната й. Като че ли атакуваше.

— Приличат ми повече на Ник и Джесика — изкиска се Тина, наведена над окулярите.

— Гледай!

Клетката, прилична на завъртулка, сякаш бе получила заповед да проучи косматите граници на бялото кръвно телце. Пред очите им нападателката проникна през обвивката на своята плячка и двете се сляха в една по-голяма клетка с бяла точка в средата.

Тина вдигна очи.

— Ох!

— Любовта е болка, нали така? Ето ти фамилия репродуктивни стволови клетки — обясни Кейт и вдигна очи от микроскопа. — Бялата е лимфобласт. Онова, което Пакър нарича „левкоцит убиец“. Това е патогенният агент на левкемията. Следващата седмица ще видим какво ще се случи в плазмен разтвор, наподобяващ кръвообращението. Трябва да запиша резултатите.

— И правиш това по цял ден? — Тина смръщи лице.

Кейт се изкикоти. „Добре дошла в живота пред предметното стъкло.“

— Цяла година.

През последните осем месеца тя работеше като лаборант за доктор Грант Пакър в Медицинския колеж „Алберт Айнщайн“ в Бронкс, чиято работа в областта на цитогенетичната левкемия беше започнала да вдига шум в медицинските среди. Беше спечелила аспирантура от „Браун“, където с Тина бяха партньори по лабораторна работа през последната им година.

Кейт беше умна, но неприятна, както винаги повтаряше. Сега беше на двайсет и три, обичаше да се забавлява, да ходи по новите ресторанти и клубове. Откакто стана на дванайсет, можеше да победи повечето момчета при спускане със сноуборд. Имаше приятел на име Грег, който беше втора година практикант в Медицинския факултет на Нюйоркския университет. Тя прекарваше по-голямата част от деня си наведена над микроскопа в записване на данни или прехвърлянето им на файлове. Когато успяваха да се видят, с Грег винаги се шегуваха, че една лабораторна мишка в техните отношения е напълно достатъчна. Въпреки това Кейт обичаше работата си. Пакър бе започнал да привлича внимание и тя признаваше, че това е най-добрата възможност, която бе получавала от дълго време насам.

Между другото, претенциите й за значимост според нея несъмнено се дължаха на факта, че е единственият човек в състояние да изрецитира „Десетте етапа на клетъчното развитие“ на Клиър и на това, че имаше татуирана двойна спирала^[1] на задника си.

— Левкоскопофилия — обясни Кейт. — Страхотно е, когато го видиш за пръв път. Обаче я се опитай да го гледаш хиляда пъти. Виж сега какво става.

Те се наведоха отново към двойния микроскоп. Беше останала само една клетка. По-големият, приличен на завъртулка Тристан. Дефектният лимфобласт буквално беше изчезнал.

Впечатлена, Тина подсвирна.

— Ако това се случи в по-сложен организъм, ще си е направо за Нобелова награда.

— Може би след десет години. А лично аз просто се надявам на дисертация — усмихна се Кейт.

В този момент мобилният й телефон започна да вибрира. Помисли си, че може да е Грег, който обичаше да й праща по мейла смешни снимки от обиколките си, но когато провери екранчето, поклати глава и плъзна телефона обратно в джоба на престилката.

— Ако не е някой друг, ще е майка ми… — въздъхна тя.

Кейт заведе Тина в библиотеката, където на цифров носител се съхраняваха около хиляда записа от кръстосвания на фамилията стволови клетки.

— Делото на живота ми!

Запозна я с Макс, любимеца на Пакър, микроскоп за повече от два милиона долара, който различаваше хромозомите в клетките и правеше възможно всичко, което се случваше тук.

— Имаш чувството, че сте станали гаджета с Макс, още преди да е минал месецът.

Тина го огледа с шеговито повдигане на рамене в знак на одобрение.

— Правила съм и по-лоши неща.

Тогава мобилният телефон на Кейт отново звънна. Тя го отвори. Пак майка й. Този път получаваше есемес.

„Кейт, нещо се случи. Обади се веднага вкъщи.“

Кейт се вторачи в текста. Никога не бе получавала подобно съобщение. Съдържанието му никак не й хареса. Съзнанието й запрехвърля различни възможности. Всички бяха лоши.

— Тина, извинявай, но трябва да звънна вкъщи.

— Не се тревожи, аз просто ще си поговоря любезно с Макс.

С нервно потреперващи пръсти Кейт натисна бутона за бързо избиране на номера на родителите й в Ларчмънт. Майка й вдигна още след първото позвъняване. Веднага усети тревогата в гласа й.

— Кейт, става дума за баща ти…

Беше се случило нещо лошо. Тръпка от ужас премина през нея. Баща й никога не бе боледувал. Беше в отлична форма. Вероятно дори можеше да се изправи на скуош срещу Ем в някой от добрите си дни.

— Мамо, какво се е случило? Той добре ли е?

— Не зная… Обади се секретарката му. Кейт, баща ти е арестуван. От ФБР!