Андрю Грос
Синята зона (47)

44.

Щатският служител Фреди Олива беше агент на ПЗС от шест години. Израснал бе в Бронкс, където баща му работеше като стрелочник. Беше учил в колежа по криминология „Джон Джей“, изкара подготвителния курс за правния факултет и може би един ден щеше да се заеме с адвокатура, но точно сега имаше дете на път и сметки, които трябваше да плаща. А това тук бе много по-близо до екшъна, отколкото по цял ден да седиш в някаква канцелария със слушалка в ухото и да слушаш бърборенето на Департамента по сигурността на родината.

Агент Олива обичаше да работи за федералните. Повечето от тези типове бяха като кандидати за ФБР, които не можеха да влязат в програмата в Куантико^[1].

Той ги превъзхождаше. Понякога даваше дежурство в съдилищата или придружаваше някой мафиотски бос по пътя му до съда. Или до ново местоживеене. Започнал беше да разговаря с някои от тези дъртаци и познаваше част от тях много добре.

Онова, което Фреди мразеше най-много, беше да бави деца. И стажант можеше да седи тук и да гледа как това котенце пишка. Но след случилото се на реката той трябваше да обгърне тази мацка, както мазнината — бекона. Както и да е, скоро щеше да свърши. Тоя тип Рааб щеше да направи грешка и да се появи някъде. Те щяха да го приберат и да оттеглят охраната на момичето. А пък той щеше да се върне към обичайната си работа.

— Олива — внезапно изпука глас в слушалката му, — сега обектът слиза с асансьора.

Обектът… изсумтя той подигравателно и извъртя очи. Обектът не беше някой шантав наемен убиец, когото криеха за процеса му. Или някой осъден на двайсет до живот, който се бе измъкнал от затвора и се криеше.

Обектът беше двайсет и три годишна биоложка с куче, което трябваше да пишка.

— Разбрах — изръмжа той в отговор. Олива отвори вратата на колата и разтегна мускули. Малко разкършване щеше да му дойде добре. Седенето по цял ден в колата го сковаваше като някоя шибана дъска.

Няколко минути по-късно вратата се отвори и „обектът“ излезе заедно с Шаро, който бе впил очи в бордюра.

Олива направо не можеше да повярва, че наистина му плащаха за тази работа.

— Работното ви време никога ли не свършва? — Кейт Рааб се приближи до него, а кучето се опитваше да я тегли след себе си с каишката.

— Ти вървиш и аз вървя — намигна Олива. — Нали знаеш, това, маминото? Такива са сега правилата.

— А правилата включват ли събирането на ако? — Кейт го гледаше право в очите. Носеше прилепнали дънки и ватирано яке, на гърба си имаше раничка и Фреди се хвана да мисли, че ако някога бе имал учителка по биология като нея, щеше да прекарва много повече време в лабораторията, отколкото на футболното игрище. Тя му подаде найлонова торбичка.

— Ето, Олива, това ще те накара да се почувстваш полезен.

Той се ухили.

— И така си се чувствам полезен.

Обичаше клиенти с чувство за хумор.

Фергъс се доближи до него, махайки опашка. Олива смяташе, че вече е запомнил всяко движение, което кучето правеше навън. Първо душеше малко около стълба. След това задникът му щеше да се повърти насам-натам покрай бордюра. После приклякване… и бинго! Олива се облегна на колата. „Лайна, Фреди, момичето не греши. Трябва скоро да си намериш някаква нова работа.“

Кейт позволи на кучето да я издърпа по-нататък по улицата. Олива пъхна ръце в джобовете на коженото яке, за да ги предпази от студа. После провери пистолета си и я последва отблизо. Когато стигнаха до витрината на малката бакалия, където се отбиваше от време на време, Кейт се обърна назад.

— Олива, нали нямаш нищо против да си купя паста за зъби? Или трябва да звъннеш на Кавети и да попиташ дали не трябва да влезеш с мен и да ми помогнеш и в това?

— Не, мисля, че можеш да се справиш — Фреди вдигна ръце, сякаш се предава. Познаваше женския гняв и не искаше тя да му се ядоса. — Пет минути. Знаеш пра…

— Аха — завъртя Кейт очи, — знам правилата.

Тя повлече Фергъс и влезе вътре. Познаваха я и изглежда нямаха нищо против да влиза с него. Тя го върза отвътре до входа и отправи кисела гримаса към Фреди.

„Добре де, добре, само си върша работата.“

Олива се върна при колата и се облегна на предния капак, като държеше магазина под око. Радиостанцията избръмча. Дженкинс. Неговата смяна. Ще бъде тук в шест. Олива погледна часовника си. Оставаха двайсет минути. Значи няма да е твърде скоро. Беше готов да се прибере вкъщи, да си вземе парите за трите часа и половина, да отвори някоя бира. Тази вечер малката му женичка бе приготвила любимото му ястие. Риба по веракрузки. Може би дори щяха да дават мач на „Никс“ по телевизията.

Вниманието му се отклони към група деца в баскетболни фланелки, които идваха надолу по улицата. Едното се опитваше да мине с дрибъл покрай другото. Не беше никак зле. Фреди се сети как някога на Бейчестър Авеню, където бе отраснал, той самият се справяше с топката доста добре.

Отново погледна надолу по улицата към бакалията. „Боже, тая сигурно проверява всяка марка паста за зъби в магазина.“ Минаха няколко минути. Не искаше да дразни момичето. Утре пак щяха да се видят. И вдругиден — отново. Но по едно време на Фреди му хрумна, че беше минало доста време. Достатъчно да се купи зъболекарски кабинет, да не говорим за паста за зъби. Внезапно лошо предчувствие загриза стомаха му.

Нещо не беше наред.

Олива се отблъсна от капака на колата и излая в радиостанцията:

— Финч, отивам в магазина. Нещо не ми харесва.

Той мина през вратата. Първото, което видя, го успокои. Фергъс седеше там с каишка, вързана за стойката с вестници. Кейт не можеше да е далече.

Тогава забеляза парчето хартия, пъхнато под нашийника на Фергъс. Щом го разгърна, всяка клетка в тялото му замръзна.

На бележката пишеше:

„Олива, погрижи се Фергъс да се изпишка на път за вкъщи. Съпругът ми ще се върне около шест.“

Олива смачка хартията.

— Кучка!

Той профуча край тезгяха и се стрелна тревожно между рафтовете. Зад секцията с месото имаше врата, която водеше навън. Олива излезе през нея. Тя го изведе на пасаж, който се вливаше в Осма улица, в съвсем различен район. Пасажът бе пуст. Дете в престилка трупаше на купчина щайги и кашони.

— Накъде отиде тя, мамка му? — извика му Олива.

Малкият извади слушалката на айпода от ухото.

— Къде е отишъл кой, човече?

Фреди Олива затвори очи. Как щеше да обясни това? Някой се опитваше да убие това момиче. Баща й вероятно бе ликвидирал колега агент. Той стовари дланта си върху тухлената стена.

Кейт Рааб беше изчезнала.