Андрю Грос
Синята зона (44)

41.

В една студена октомврийска утрин Кейт отново отиде на реката. Агентът на ПЗС, който я охраняваше, гледаше от паркинга, високо над навеса за лодки на брега.

Тя се отблъсна от пристана и пое нагоре срещу течението в посока Хъдзън. Пред нея, над острите скали на Бейкър Фийлд слънцето грееше ярко върху огромния надпис „Калъмбия Каунти, Ню Йорк“.

Тази сутрин имаше повече вълни, но за сметка на това трафикът бе разреден. Кейт се оказа почти сама във водата. Започна с гребане на пет секунди само за да влезе в ритъм. Гладкият корпус на каяка с лекота пореше водата. Пред нея, в участъка, който наричаха Нароуз, точно между Суиндлър Коув и Бейкър Фийлд, лежеше една моторница с частично открита палуба.

Пое по такъв курс, че да мине встрани от нея. „Добре, Кейт, давай… Налегни греблата…“

Наведе се напред и вложи всички сили в рутинното гребане, ускорявайки ритъма на загребване на всеки четири секунди. Докато се движеше механично, съзнанието на Кейт се пренесе в предния ден. Колко притеснен беше Хауърд. Колко развълнуван изглеждаше от срещата с нея. Той криеше нещо. Сигурна беше. Но нямаше да й го каже. Някой го бе притиснал да отиде във ФБР. А тя бе сигурна, че и майка й знае нещо. Кейт се тревожеше за нея. Сама, някъде там… Тревожеше се за всички тях. Хората от ПЗС не бяха откровени с нея.

Кейт гребеше срещу течението, отблъскваше се с крака и се плъзгаше заедно със седалката към кърмата. Стрелна поглед назад. Наближаваше завоя. Имаше вълнение и вятърът пронизваше през неопрена. Беше гребала почти цяла миля.

Тогава зърна моторницата, покрай която бе минала преди малко. Тя приближаваше изотзад. Тук имаше коридори. Кейт беше с предимство. В началото тя просто изпъшка и си помисли: „Хей, събуди се, задник такъв!“ Във водата нямаше никого, освен тях двамата. Моторницата тежеше поне няколко тона и се движеше бързо. Само килватерът^[1] й можеше да преобърне каяка.

Кейт наруши ритъма си и зави, за да се махне от пътя й, насочвайки се към брега пред Бронкс.

Тя хвърли поглед зад гърба си. Приближаващата лодка също бе променила курса. Все още плаваше към нея! „Боже, тези хора да не би да спят?“ Сега между тях имаше около сто метра, а яркочервеният корпус на моторницата се уголемяваше непрекъснато. Кейт отново заби греблата и хвърли поглед назад. Пулсът й се учести.

Моторницата не само се движеше към нея.

Тя следваше курс, който щеше да доведе до сблъсък. Опитваше се да я удари. Кейт се изплаши. Погледна зад себе си към навеса за лодки и охранителя от ПЗС, който беше безсилен да направи каквото и да е, дори ако виждаше какво става. Моторницата се носеше бързо към нея. Можеше да пререже лодката й на две. Кейт ускори. „Не ме ли виждат?“ Моторницата приближаваше. Беше толкова близо, че можеше да различи двамата мъже в кабината. Единият имаше дълга черна коса, вързана на опашка, и я гледаше втренчено отгоре. Тогава разбра истината.

Те изобщо не бяха разсеяни. Това не беше случайност.

Щяха да я блъснат.

Кейт трескаво заби греблата във водата, за да завие с малкия каяк пред носа на наближаващия плавателен съд. „Исусе! — Очите й се разшириха и се втренчиха в него. — Ще се сблъскаме!“ В последната секунда се чу оглушителна сирена. Моторницата с масивен дървен корпус, който се извисяваше над нея, смени курса. Кейт изпищя. Греблото й се строши на две, чу се отвратителен стържещ звук. Килватерът повдигна каяка й като крехка играчка.

Моторницата разкъса задницата на лодката.

„О, боже мили… не!“

Следващото, което Кейт осъзна, беше, че е под водата. Тя бе мътна, леденостудена и я блъсна като бетон. Реката нахлу в дробовете й. Кейт зарита и заби ръце в силния водовъртеж, предизвикан от моторницата. Бореше се за живота си. Отчаяно се опита да си пробие път нагоре.

Внезапно осъзна: „Кейт, не можеш да излезеш на повърхността тук. Тези хора се опитват да те убият.“

Всяка клетка в тялото й пищеше от ужас и паника. Тя зарита под водата, сякаш имаше плавници, и пое напред, като се молеше дробовете й да са запазили достатъчно въздух, за да стигне дотам, докъдето имаше сили. Не беше сигурна в коя посока да плува. Когато почувства, че дробовете й няма да издържат повече, загреба към повърхността. За секунда изгуби ориентация, разтваряйки уста за скъпоценния и толкова нужен кислород. Зърна брега. Брегът под Бронкс. На около трийсет метра. Единственият човек, който можеше да й помогне, сега беше от другата страна.

Кейт се извъртя и видя моторницата да обикаля около обърнатата лодка. Наблизо забеляза парчета от своя срязан на две „Пейнърт“. Видя мъжа с вързаната на опашка коса на кърмата на лодката да оглежда останките. Погледът му бавно започна да описва дъга, докато оглеждаше бреговата ивица.

И попадна право на нея.

„Боже, Кейт, трябва да изчезваш оттук…“

Тя напълни дробовете си с въздух и се гмурна под водата. Няколко секунди плува успоредно на брега, защото се страхуваше да излезе на повърхността.

После водата стана плитка, а мускулите й започнаха да отказват. Тя преплува последните мъчителни метри и се издърпа на скалистия бряг, разтворила конвулсивно уста за въздух. Претърколи се толкова изтощена, че дори не можеше да се тревожи за безопасността си. Очите й се плъзнаха обратно към мястото, където смяташе, че трябва да се намира моторницата.

Беше изчезнала.

Видя я да се отдалечава, боботеща с пълна скорост надолу по течението. Мъжът с опашката все още стоеше на кърмата и гледаше втренчено към нея.

Кейт отпусна глава на земята и изкашля от дробовете си пълна шепа мазна, миришеща на нафта вода. В последната секунда лодката някак се бе отклонила. Ако не беше го направила, Кейт щеше да е мъртва.

Не знаеше дали се бяха опитали да я убият, или просто я бяха предупредили. Каквито и да са били намеренията им, тя разбра какво искаха да кажат.

Меркадо вече не беше само едно име или заплаха.

Сега това беше ключът към нейното оцеляване.