Андрю Грос
Синята зона (41)

38.

В спалнята на бялата къща с дървена облицовка Шарън започна да набира думи по клавиатурата на компютъра. „Кейт…“

Имаше поне хиляда неща, които искаше да й каже. „… Първо искам да ти кажа колко ми липсваш, колко те обичам и колко ми е мъчно, че те изложихме на риск. Но има неща, неща, които бях почти забравила и сега трябва да ти ги кажа. Времето помага. Времето и надеждата. Надеждата, че миналото си е минало. И че жената, в която ще се превърнеш, е различна от тази, която си сега.“

Студен вятър повя от залива и разклати прозорците. „Късно е, Джъстин и Ем са заспали. Вече е нощ и имам чувството, че двете с теб сме сами.“

Долу една агентка будуваше цяла нощ. В телефоните им бяха монтирани подслушващи устройства. От другата страна на улицата постоянно стоеше патрулна кола.

„Децата се държат добре. Поне така си мисля. Липсва им баща им. Много неща им липсват. Техният живот. Ти. Малки са и са объркани. Имат пълно право. Сигурна съм, че и ти си объркана.

Баща ти може да е мъртъв, може и да не е. Не зная, но съм сигурна, че никога повече няма да го видя. Каквото и да е направил, не го съди прекалено строго. Той те обича. Винаги те е обичал. Всички ви обича. През всички тези години се опитваше да ви защити. Тайните се опазват трудно. Те прогарят дупка в тъканта на душата ти. Толкова по-лесно е да забравиш.

Затова, Кейт, нека ти кажа сега.“

Шарън започна да пише. Изля всичко, което се чувстваше задължена да каже. Значението на медальона, който бе подарила на Кейт. Всички неща, които тя трябваше да знае. За своя баща.

Написа й дори къде са живели.

Колко много й се искаше да каже: „По дяволите всичко, хайде, Кейт, ела. Толкова много ни липсваш. Имам нужда да бъдем заедно. Не ми пука за проклетите правила. Хайде, скъпа, намери ни. Ела. Трябва да знаеш истината…“

Всичко се изля.

„Кейт, извинявай, че крих това от теб. Извинявай, че се налага да се страхуваш. Съжалявам за Тина. За това, че семейството ни се раздели.“

Сега се чувстваше истинска майка. За първи път от цяла година.

Внезапно в прозореца проблесна светлина. Това винаги я плашеше. Хвърли поглед на часовника и разбра, че е време.

Правителствената кола спря на дългата автомобилна алея. Чу как вратата на шофьора се отваря, как агентът слиза и разменя няколко неразбираеми думи със своя колега. Смяна на караула.

Шарън се загледа в екрана. Препрочете написаното. Тъга започна да гризе сърцето й.

„Да, скъпа, трябва да знаеш всичко.“ Тя отново прочете писмото. Казала беше всичко. Насочи стрелката на мишката към бутона „изпращане“.

И тогава се поколеба.

Беше казала на дъщеря си: „Живей своя живот — и й го пожела от все сърце. — Живей си живота. Няма нужда да знаеш. Има надежда.“

Шарън затвори очи, както бе правила стотици пъти преди, когато за пореден път пишеше все същото съобщение. Знаеше, че Кейт никога няма да го прочете. Знаеше, че не трябва да я набърква.

— Живей своя живот — прошепна тя на глас.

И натисна „изтрий“.

Писмото изчезна. Шарън остана, седнала с лице към празния дисплей. Тя написа още три думи и отпусна глава на масата, докато бършеше сълзата от бузата си.

Същите думи, които изписваше всяка вечер, преди да си легне.

„Обичам те, скъпа!“