Андрю Грос
Синята зона (4)

1.

Сутринта, когато животът на Бенджамин Рааб започна да се разпада, златото се бе покачило с два процента.

Той се беше облегнал в стола зад бюрото и гледаше надолу към Четирийсет и седма улица сред пищния комфорт на кабинета си високо над Авеню ъф Америкас с телефон, заклещен под врата.

— Чакам, Радж…

Рааб имаше уговорена доставка на две хиляди фунта злато. Над милион долара. Индийците бяха най-големите му клиенти. Едни от най-големите износители на бижута в света. Два процента. Рааб провери показанията на терминала на „Куотрон“^[1]. Това правеше трийсет хиляди долара. Още преди обяд.

— Хайде, Радж — подкани го Рааб. — Днес следобед дъщеря ми се жени. Ще ми се да стигна навреме, ако може.

— Кейт се омъжва? — индиецът сякаш се обиди. — Бен, ти никога не си казвал…

— Такава е приказката, Радж. Ако Кейт наистина се омъжваше, ти щеше да си там. Хайде, Радж… говорим за злато, а не за шикалки. „Не върви зле“, помисли си.

С това се занимаваше Рааб. Прехвърляше злато. От двайсет години притежаваше търговска компания близо до диамантения квартал на Ню Йорк. Преди години бе започнал да изкупува запасите на дребните бижутери, които отпадаха от бизнеса. Сега доставяше злато на половината търговци на улицата. Както и на няколко от големите износители на бижута по света.

Всички в този занаят го познаваха. Не можеше да си поръча сандвич с пуйка в „Готам Дели“ в долния край на улицата, без някой от навъсените, надменни хасиди^[2] да не влезе в сепарето с новини за смайващ нов камък, обявен за продажба. (Въпреки това те никога не пропускаха да напомнят, че като сефарад^[3] дори не е един от техните.) Или пък някой от младите пуерторикански куриери, разнасящи поръчките, му благодареше за цветята, които бе изпратил на сватбата му. Или китаецът, който гледаше да изкара няколко долара от колебанията на валутните курсове. Или австралийците, които го омайваха с необработени късове камъни с индустриални качества.

„Аз съм късметлия“, обичаше да казва Рааб. Жена му го обожаваше, а трите им красиви деца го караха да се гордее. Домът му в Ларчмънт (много повече от обикновена къща) гледаше към Лонг Айлънд Саунд. Ферарито 585, което Рааб изпробва на пистата Лайм Рок^[4], си имаше специално място в гаража за пет автомобила. Да не говорим за ложата на стадиона на „Янките“ или билетите за мачовете на „Ню Йорк Никс“ на партера в „Гардън“ точно зад скамейката на баскетболистите.

Бетси, неговата помощничка от двайсет години, влезе, носейки салата за шефа върху табла и платнена салфетка. Тя беше най-добрата защита на Рааб срещу склонността му да оставя мазни петна по вратовръзките си от „Хермес“.

Бетси завъртя очи.

— Още ли говориш с Радж?

Бенджамин вдигна рамене и посочи към бележника, където вече беше записал резултата: 648.50 долара. Знаеше, че купувачът ще го приеме. Радж винаги правеше така. Играеха този малък танц от години. „Но трябваше ли всеки път да разиграва трагедии толкова дълго?“

— Добре, приятелю — най-накрая изстена индиецът и се предаде. — Приемам сделката.

— Ух, Радж — въздъхна Рааб с престорено облекчение, — от „Файненшъл Таймс“ чакат отвън, за да пишат за нея.

Индиецът също се засмя и те приключиха сделката: 648.50 долара точно както беше предвидил.

Бетси се усмихна.

— Винаги казва това, нали? — взе написания на ръка договор от бюрото и го замени с две лъскави туристически брошури, които постави до чинията му.

Рааб напъха салфетката под яката на раираната си риза „Томас Пинк“.

— От петнайсет години.

Едва прекрачил в претъпкания офис на Рааб, човек веднага забелязваше отрупаните със снимки на жена му Шарън и децата стени и рафтове. Кейт, най-голямата, която завърши „Браун“^[5], Емили, на шестнайсет и вече включена в националната класация по скуош, и накрая Джъстин, две години по-малък от нея. Имаше и снимки от всички вълшебни семейни пътувания през годините.

Вилата в Тоскана. В Кения на сафари. На ски в Коршевел във френските Алпи. Бен в пилотския си костюм заедно с Ричард Пейти пред рали школата на „Порше“.

Точно това правеше, след като се наобядва — чертаеше тяхното следващо голямо пътуване. Най-доброто от всички. Мачу Пикчу. Андите. След това една фантастична туристическа обиколка на Патагония. Наближаваше тяхната двайсет и пет годишнина. Патагония винаги е била една от мечтите на Шарън.

— През следващия си живот — ухили се Бетси, докато отваряше вратата на кабинета — ще се погрижа да се родя като едно от децата ти.

— В следващия — провикна се след нея Рааб — и аз също.

Внезапно от преддверието на кабинета се чу силен трясък. Първоначално Рааб си помисли, че е взрив или нападение. Поколеба се дали да не натисне паникбутона. Високи, непознати гласове лаеха команди.

Бетси се втурна отново в кабинета ужасена. На крачка след нея двамина мъже в костюми и флотски якета се промушиха през вратата.

— Бенджамин Рааб?

— Да… — той се изправи с лице към оплешивяващия висок мъж, който зададе въпроса и май командваше тук. — Не може да нахлувате просто така. Какво, по дяволите, става?

— Става това, господин Рааб — и мъжът подхвърли някакъв сгънат лист върху писалището, — че имаме заповед от федерален съдия за вашия арест.

— Арест? — изведнъж навсякъде загъмжа от хора с якета, носещи надпис ФБР. Служителите му бяха обградени, наредиха им да си тръгват. — За какво?

— За пране на пари, подпомагане и съучастие в криминално престъпление, заговор за измама на правителството на САЩ — започна да изрежда агентът. — Как ви се струва това, господин Рааб? Всичко в този офис се конфискува като веществени доказателства пред съда.

— Какво?

Преди да успее да промълви и дума, вторият агент, млад мъж от мексикански произход, завъртя Рааб, издърпа грубо ръцете му зад гърба и щракна чифт белезници около китките му пред очите на всичките му служители.

— Това е лудост! — извъртя се Рааб, опитвайки се да погледне младежа в лицето.

— Наистина — изпръхтя пренебрежително младия латиноамериканец. Той измъкна туристическите брошури от ръцете му.

— Кофти — намигна му агентът, когато ги хвърли на бюрото, — пътуването щеше да си го бива.