Андрю Грос
Синята зона (26)

23.

Емили Гелер мина през вратите на гимназията и в края на дългата опашка забеляза познатия джип „Волво“.

Дори не беше спрял колата пред входа.

Странно. Емили поклати глава. Обаче татко й се държеше малко необичайно, след като отново се бе върнал при тях. Не беше същият човек, когото тя познаваше — заинтересуван и забавен, изпълнен с живот. Който непрекъснато я возеше по турнири по скуош и й напомняше, ако не си беше написала домашните. Или се ядосваше, когато сметката за мобилния й телефон се оказваше висока до небесата.

Може би нещо се бе случило с него, докато го нямаше. (Бяха решили да не го наричат затвор.) Сега баща й винаги изглеждаше разсеян и далечен. Ако му разкажеше нещо, случило се в училище, или как е разбила някого на игрището за скуош, той само кимваше в отговор с безжизнен поглед и полуусмивка на устните, нещо, което преди никога не бе правил.

Нищо не беше така както преди.

На Емили не й харесваше тук. Липсваха й приятелите, треньорите й. Най-много й липсваше Кейт. Вече не правеха разни неща заедно както някога. Като семейство. Още една година и ще се махне. Ще иде в колеж. Емили си повтаряше това непрекъснато. И първото нещо, което щеше да направи, е да си върне името.

— Тате? — Емили почука по стъклото на вратата от нейната страна.

Той се бе втренчил напред с блуждаещ поглед, потънал в мисли.

— Тате, чуваш ли?

Най-сетне я забеляза и отключи вратата.

— Ем…

Тя хвърли тежката си раница на задната седалка.

— Нали не си забравил сака ми за скуош?

— Естествено, че не — кимна той. Но трябваше да се обърне, за да провери дали е там.

— Да, добре — изсумтя Емили, докато се качваше отпред. — Вероятно мама я е оставила в колата.

Сякаш това беше единственото, което можеха да правят заедно. Той, изглежда, все още обичаше да я гледа как играе. Разбира се, тук, където живееха сега, нямаше училищен отбор и състезанията не бяха същите. Но имаше един клуб на около петнайсет минути път, където можеше да тренира с неколцина професионалисти. Беше рисковано, но тя настояваше да участва в националното първенство през пролетта, ала под различно име.

Потеглиха и поеха надолу по главната улица на предградието, където живееха. След минутка излязоха на магистралата.

— Днес ще играя с Брад Даноулис — съобщи Емили. Той беше наперено момче, рано влязло в колежа „Баудуин“, и играеше за едно частно училище няколко градчета по-надолу по пътя. — Винаги се фука, че момчетата могат да напердашат момичетата. Искаш ли да гледаш?

— Разбира се, тигрице — отговори разсеяно баща й. Беше облечен със сако и колосана риза, сякаш щеше да ходи някъде. Но вече не ходеше никъде. — Просто трябва да свърша нещо. След това ще се върна.

— Тате, гледай да не закъснееш! — строго заръча Емили. — Имам тест по химия и домашно за „Изпитанието“ на Артър Милър. И нали искаш да гледаш как ще наритам това момченце по задника.

— Не се тревожи. Погледни нагоре и ще ме видиш на мястото ми. Ще дойда.

Те напуснаха магистралата и навлязоха в бизнес парка, където се намираше клубът по скуош „Норт Бей“. Пред сградата бяха паркирани няколко коли. Емили се протегна назад и хвана сака си.

— Следващия месец ще има регионално състезание в Сан Франциско. Трябва да се включа в него. Имам нужда от класация от Западното крайбрежие. Можем да идем там. Аз и ти. Както едно време.

— Бихме могли — кимна баща й. — Двамата много се забавлявахме, нали, тигрице?

— Всички се забавлявахме — малко язвително отвърна Емили. Тя вдигна сака си от задната седалка. — Някакви последни съвети?

— Само един — той я погледна малко накриво. — Винаги помни коя си. Ти си Емили Рааб.

Тя наклони глава към него. Всичко, което той вършеше сега, беше странно.

— Очаквах нещо като: „Натискай го с бекхенда, Ем.“

— И това, тигрице — усмихна се той.

Когато Емили отвори вратата на клуба, той й помаха и в очите му за миг се мярна нещо от стария татко. Онзи, когото Емили не бе виждала от дълго време.

— Сритай го здраво по задника, скъпа.

Емили се ухили в отговор.

— Ще го направя.

Брад вече чакаше на игрището, шумно удряйки топката. Носеше тениска с надпис „Кабо Рокс“^[1].

Емили влезе в съблекалнята, върза косата си на опашка и си обу шортите. После се върна и излезе на игрището.

— Здрасти.

— Здрасти — кимна Брад в отговор. Той опита показно да й подаде топката с удар иззад гърба.

Емили го погледна с недоверие.

— Ходил ли си на Кабо?

— Да, миналата Коледа. Беше страхотно. А ти?

Тя започна да удря форхенди.

— Два пъти.

Изиграха три игри. Брад поведе в първата. Имаше силен, опасен удар и беше много бърз. Но Емили се окопити бързо. И започнаха да си разменят точки, докато не спечели играта с един съвършено изпълнен удар в ъгъла. Брад изглеждаше разстроен и хвърли ракетата си на земята. Държеше се така, сякаш тя просто беше извадила късмет.

— Хайде още една.

Тя го победи и в следващата игра с девет на шест. Тогава Брад започна да пристъпва предпазливо, сякаш се е наранил.

— Значи ще играеш за „Баудуин“? — попита го Емили, знаейки, че колежът е в първа дивизия по скуош и че той няма шанс. При третата им игра тя се измъкна и го би с девет на четири.

Наби му канчето.

— Хубав мач — Брад вяло се здрависа с нея. — Добра си. Следващия път няма да се сдържам.

— Благодаря — Емили извъртя очи. — Тогава вероятно китката ми също ще се е оправила.

Тя седна на пейката с кърпа на главата и се напи с вода от бутилката си. Чак тогава за пръв път се сети и погледна нагоре към балкона.

„Къде, по дяволите, е татко?“

Не се беше върнал за мача. Не седеше на мястото, откъдето обикновено гледаше срещите й. Тя стисна раздразнено устни. Изпитваше и малко яд. Вече минаваше пет. Беше го помолила да се върне.

„Мамка му, къде се губи?“

Емили излезе навън и се огледа за волвото. Никаква следа от него. След това се върна отново вътре и се настани да гледа как двама възрастни се борят почти половин час, като през това време си научи по математика и от време на време поглеждаше към вратата. Обаче вече бе толкова ядосана, че не можеше да се сдържа. Извади мобилния си телефон и набра номера вкъщи.

„Ние не сме у дома…“ — чу се записът на телефонния секретар. Това започваше да става досадно. Някой трябваше да бъде там. Къде бяха изчезнали всички? Тя си погледна часовника. Беше почти шест. Имаше работа да върши. Нали му го каза. Емили изслуша записа, очаквайки нетърпеливо сигнала.

— Мамо, аз съм все още в клуба. Татко изобщо не се появи!