Андрю Грос
Синята зона (22)

19.

Четиринайсет месеца по-късно…

— Хей, Фергъс… хайде, момчето ми, да си вървим.

В хладната есенна утрин Кейт изтича през входа на парка на Нимкинс Скуеър заедно с Фергъс, шестмесечния лабрадор, който тя и Грег бяха осиновили. Възползвайки се от дългата каишка, той беше погнал катеричка.

Ужасните събития от миналата година сякаш бяха на светлинни години от нея.

Сега беше Кейт Херера. Тя и Грег се бяха оженили преди осем месеца в кметството. Живееха в таван на седмия етаж на преустроен склад на Седма улица, само на няколко преки от парка. Грег завършваше последната година от специализацията си.

Кейт и Фергъс тичаха почти всяка утрин, преди тя да тръгне за работа. Освен това гребеше рано сутрин в сряда и събота, потегляйки от пристана за лодки „Питър Джей Шарп“ на река Харлем. Все още работеше в лабораторията. След още една година щеше да завърши магистратурата си. Не знаеше какво ще прави след това. Грег бе пуснал молби за работа. Всичко се свеждаше до въпроса къде ще отиде да практикува. През последната година се бе наложило да се отдръпнат от много от старите си приятели. Кейт все още нямаше никаква представа къде са родителите й. Някъде на запад… това беше всичко, което знаеше. Получаваше имейли и писма на всеки две-три седмици и от време на време телефонно обаждане, препратено през неутрален сайт на ПЗС. Ем отново играеше скуош и вече мислеше за колежа. Джъстин имаше трудности с приспособяването към новото училище и намирането на приятели. Но най-много я тревожеше майка й. Принудителното укриване на непознато място и липсата на нови приятелства си казваше думата. Чу, че след като са пуснали баща й, между него и майка й имало доста голямо напрежение.

Кейт видя баща си само веднъж. Точно преди процеса. Хората от ПЗС уредиха тайната среща. Не искаха някой да я види в съдебната зала. Само няколко седмици преди това ключова свидетелка по делото, счетоводителка на „Арго“ и майка на две деца, бе застреляна на Шесто Авеню по време на най-натовареното движение. Това напълни всички вестници и телевизионни предавания и предизвика нова вълна страх. Шегуваха се, че заради това са си взели кучето, но изобщо не беше смешно, а страшно до смърт.

Единственото, което Фергъс би направил, ако някой се опиташе да й стори нещо, е да го убие от лизане.

— Хайде, приятелче! — Кейт придърпа Фергъс към пейката. Уличен мим разиграваше представление на пътеката. Тук винаги ставаше нещо.

Накрая Концерга, когото всички искаха да пипнат, беше избягал от страната преди процеса. Другият колумбиец, Трухильо, беше освободен, защото заради смъртта на главния свидетел правителството не можеше да обоснове обвинението. Харолд Корнрайх беше осъден. Приятелят на баща й. И затова семейството беше разделено. Баща й вкаран в затвора. Другарят на баща й по голф… Сега лежеше във федерален затвор с присъда от двайсет години.

Кейт хвърли поглед да види колко е часът. Наближаваше осем. В девет и половина трябваше да бъде в лабораторията. Налагаше се да тръгва. Погледа още малко мима, докато чупеше блокчето шоколад, за да вдигне нивото на захарта си. Фергъс, изглежда, също се забавляваше.

— Добър е, нали?

Гласът се чу от пейката срещу тях и изненада Кейт. Мъж с подстригана посивяваща брада, облечен в омачкано кадифено яке и каскет за голф. В скута му лежеше вестник. Кейт го бе срещала няколко пъти в парка.

— Не съм сигурен дали познавам тази порода — той се усмихна и посочи Фергъс. Когато се наведе напред и помаха на кучето да дойде, Фергъс, който не носеше чувство за предпазливост в кръвта си, с радост откликна.

— Това е лабрадор — отговори Кейт. — Кръстоска между златен лабрадор и пудел.

Мъжът обхвана с шепа муцуната на Фергъс.

— Всички тия нови неща… Ето още едно, в което съм безнадеждно изостанал. А си мислех, че е само Интернет… — той се усмихна.

Кейт също му отвърна с усмивка. Помисли си, че долавя някакъв акцент в говора му. Във всеки случай Фергъс като че се наслаждаваше на вниманието.

— Виждал съм ви тук от време на време — продължи мъжът. — Казвам се Барето. Хаим за вас, след като сме вече стари приятели.

— Аз съм Кейт — отговори. Хората от ПЗС я бяха предупредили винаги да внимава и да не разкрива фамилията си. Но този човек… Чувстваше се малко глупаво, че се опитва да се държи на разстояние. Той беше безобиден.

— Мисля, че вече се запознахте с Фергъс.

— Радвам се, че се запознахме, Кейт — мъжът се поклони учтиво. Взе лапата на Фергъс. — И с теб също, приятелче.

За известно време пак се загледаха в мима и после той каза нещо, което много я изненада.

— Вие сте диабетичка, госпожице Кейт, нали така?

Кейт го погледна. Почувства как стиска по-здраво каишката на Фергъс. По гърба й пропълзя хлад.

— Моля, не се плашете — мъжът се опита да се усмихне, — не искам да ви притеснявам. Просто съм ви виждал от време на време и забелязах как се проверявате, след като сте тичали. Понякога вадите нещо сладко. Не исках да ви уплаша. Жена ми също е диабетичка. Това е всичко.

Кейт се отпусна и се почувства леко засрамена. Дразнеше се, че трябва да реагира така, да бъде толкова предпазлива с непознати. Човекът просто се опитваше да бъде любезен. Нищо повече. И този път тя изпита приятното чувство да бъде малко по-открита с чужд човек.

— Как е тя — попита Кейт. — Имам предвид жена ви?

— Благодаря — отговори мъжът, — но тя си отиде много отдавна.

— О, съжалявам — рече Кейт и срещна искрящите му очи.

Уличният артист бе завършил представлението си. Всички му изръкопляскаха учтиво. Кейт се изправи, погледна часовника си.

— Господин Барето, съжалявам, но трябва да тръгвам. Може би пак ще се видим.

— Надявам се — възрастният мъж свали шапката си. Тогава за втори път каза нещо, което накара вътрешностите й да се свият.

— И на теб buenos dias, Фергъс.

Кейт с всички сили се опита да се усмихне и започна да отстъпва, а сърцето й заби по-силно. Гласът на Кавети винаги звучеше в подсъзнанието й.

— Кейт, ако нещо ти се стори подозрително, изчезвай оттам…

Тя дръпна каишката на Фергъс.

— Хайде, момче, трябва да се прибираме.

Двамата се насочиха към входа на парка и тя си наложи да не се обръща. Обаче, когато стигнаха до входа откъм Авеню Си, тя погледна през рамо.

Мъжът си бе сложил очилата и отново се беше задълбочил във вестника си.

„Не можеш да живееш в страх от всички — укори се тя. — Кейт, та той е по-стар от баща ти!“