Андрю Грос
Синята зона (19)

16.

Кейт го намери с вперен в океана поглед, седнал на един адирондакски стол^[1] на задната веранда в хладния септемврийски въздух.

Тя веднага усети промяната в него. Ръцете му лежаха преплетени в скута, беше се вторачил във водата. Върху подлакътника на стола стоеше чаша бърбън.

Той дори не се обърна.

Кейт седна на хамака срещу него. Най-сетне Бен я погледна с потъмнял от мрачни размисли поглед.

— Тате, кой си ти?

— Кейт… — той протегна ръка към нея.

— Не, тате, трябва да го чуя от теб. Защото вече не знам. Защото изведнъж трябва да се опитвам да разбера коя част от теб, коя част от всичко това не е някаква шантава лъжа. Всички тия проповеди, кое ни прави силни като семейство… Татко, как можа?

— Кейт, аз съм твой баща — отговори той и сякаш се смали в стола. — И това не е лъжа.

— Не — тя поклати глава. — Баща ми беше честен и смел човек. Той ни е учил как да бъдем силни, за да постигнем нещо. Той не ме е гледал в очите и не ми е казвал да му вярвам, докато е бил наясно, че всичко в живота му е било лъжа. Татко, ти си знаел. През цялото време си знаел какво правиш. Всеки ден, когато си се прибирал при нас, си знаел. През всеки ден от живота ни…

Той кимна.

— Онова, което не е лъжа, Тиквичке, е, че те обичам.

— Не ме наричай така! — рече Кейт. — Повече няма да ме наричаш така. С това е свършено. Това е цената, която трябва да платиш заради случилото се. Тате, огледай се, виж болката, която причини.

Баща й трепна. Изведнъж той й се стори дребничък и слаб.

— Не можеш просто ей така да издигнеш стена по средата на живота си и да кажеш: ето, от тази страна съм добър човек, добър баща, а от другата съм лъжец и крадец. Зная, че съжаляваш, татко. Сигурна съм, че те боли. Щеше ми се да мога да застана зад теб, но не зная дали някога ще съм в състояние да те гледам по същия начин.

— Кейт, страхувам се, че ще ти се наложи. Ние всички ще имаме много по-голяма нужда един от друг, за да можем да преодолеем това.

— Е, точно това е проблемът, тате — Кейт поклати глава. — Аз няма да дойда с вас. Ще остана тук.

Той се обърна, очите му тревожно се впиха в нея.

— Ще трябва, Кейт. Иначе се излагаш на опасност. Зная колко си ядосана, но ако дам показания, всеки, който може да е свързан с мен…

— Не — прекъсна го тя. — Не съм задължена. Тате, не съм длъжна. Вече съм пълнолетна. Моят живот е тук. Работата ми, Грег. Ем и Джъстин можеш да повлечеш с теб и се надявам искрено, че ще успееш да поправиш болката, която им причини. Но аз няма да дойда. Тате, не виждаш ли, че ни съсипа живота? И то не само твоя, а и на хората, които обичаш. Ограби им нещо, което са обичали и ценели. Съжалявам, татко, но няма да ти позволя да съсипеш и моя.

Той се загледа в нея, удивен от онова, което беше чул. После сведе очи.

— Ако не дойдеш — промълви той, — може да мине много време, преди да видиш отново някого от нас.

— Знам — отвърна Кейт. — И това ми къса сърцето, татко. Почти толкова, колкото да те гледам сега.

Той си пое дъх и протегна ръка към нея, като че молеше за прошка.

— Единственото, което съм правил — промълви той, — беше да купувам златото. Никога не съм виждал пликче с кокаин.

— Не, татко, не бива да мислиш по този начин — избухна Кейт. Той я хвана за ръка, но пръстите му не бяха същите като вчера. Почувства ги непознати и чужди, студени.

— Татко, огледай се. Това беше твоето семейство. Ти си правил много повече от това да купуваш злато.