Андрю Грос
Синята зона (12)

9.

Кейт реши тази вечер да остане в дома на родителите си. Майка й беше разстроена и затвори вратата на стаята си. Емили и Джъстин изглеждаха изплашени. Кейт направи всичко възможно да ги успокои. Татко никога не ги беше предавал, нали така? Днес обаче не беше сигурна, че й вярват. Около девет Ем включи айпода си, а Джъстин се върна при видеоиграта си. Кейт слезе долу.

В дневната светеше. Баща й беше вътре със списание в скута и гледаше Си Ен Ен по огромния плазмен телевизор.

Кейт тихичко почука. Той вдигна очи.

— Сега подходящо време ли е да поговорим за парите за наема ми? — тя застана на прага с фалшива усмивка.

Това извика ответна усмивка по лицето на баща й.

— Щом е за теб, времето винаги е подходящо, Тиквичке — той намали звука на телевизора. — Сложи ли си инжекцията?

— Да — Кейт кимна с глава и извъртя очи. — Погрижих се за това. Тате, нали съм завършила колеж? Практически живея с лекар. А освен това съм на двайсет и три.

— Добре, добре… — баща й въздъхна. — Чувал съм, че това се превръща в нещо като рефлекс.

Кейт се сви на дивана до него. Известно време те избягваха очевидното. Той попита за Грег. Как вървят нещата в офиса.

— С лойкоскопията…

— Левкоскопофилия, татко. Не се нарича офис, а лаборатория. И някой ден ще се гордееш с мен заради това, което правим. И просто няма да можеш да го произнесеш.

Той се засмя и остави списанието настрана.

— Кейт, аз винаги се гордея с теб.

Тя се огледа наоколо. Всекидневната им беше пълна със снимки от всички пътувания, които бяха предприемали. На стената висеше индианска маска от Северозападна Америка, донесена от ски ваканцията във Ванкувър. Африканско кошче, което си бяха купили от Ботсвана, докато бяха на сафари. Това помещение й харесваше, защото бе пълно с най-мили спомени. Сега всички те изглеждаха застрашени.

Кейт срещна погледа му.

— Тате, би ми казал, нали?

— Какво да ти кажа, скъпа?

Тя се поколеба.

— Не знам. Ако наистина си направил нещо погрешно?

— Нали ти казах, Кейти. Мел смята, че имаме добри шансове да се борим. Той твърди, че ЗКОВГ…

— Тате, нямах предвид правната гледна точка. Искам да кажа, ако наистина си направил нещо лошо. Нещо, което трябва да знаем.

Той се обърна към нея.

— За какво питаш, Кейт?

— Не съм сигурна — думите засядаха в гърлото й. — Ако си знаел…

Той кимна, без да я изпуска от поглед, и събра молитвено длани. Но нищо не каза.

— Защото за мен, татко, е важно какъв си. Всички тези неща, пътуванията, как винаги сме говорили за семейството. Това за мен не са само думи, снимки или сувенири. Сега всички ние имаме нужда да вярваме в нещо. За да преживея това, което се случва, аз избирам да вярвам в теб. Защото винаги съм ти вярвала — Кейт поклати глава. — Не ми се ще точно сега да започна да търся някой друг.

Бен се усмихна.

— Няма да се наложи, Тиквичке.

— Защото мога да успокоявам мама — продължи Кейт с искрящи очи — и да припомням на Еми и Джъстин как никога не си ни предавал, понеже това е истината! Но, татко, имам нужда да знам, че човекът, който се прибра тази вечер и който утре, сигурна съм, ще отиде и ще се бори да докаже, че е невинен, е същият, който е влизал през тази врата през целия ми живот. Човекът, когото винаги съм смятала, че познавам.

Баща й я гледаше, после взе ръката й започна да я разтрива. Всеки път правеше така, когато тя беше болна.

— Аз съм този човек, скъпа.

Очите на Кейт засияха щастливо. Тя кимна.

— Ела тук… — той я притегли към себе си и Кейт облегна глава на рамото му. Почувства се защитена и сигурна както винаги в неговите прегръдки. В безопасност. Специална. На хиляди мили от всякакви нещастия. Тя избърса сълзите от бузите си и вдигна лице към него.

— Пране на пари, заговор… — Кейт поклати глава. — Тате, това просто не ти подхожда.

Той тъжно кимна.

— Съжалявам, знам това.

— Е, данъчни измами — Кейт вдигна рамене. — Или кражба на диаманти. Това би било нещо друго.

Баща й се усмихна.

— Следващия път ще се постарая.

Изведнъж загуби самообладание. Стисна ръката му и почувства как по страните й потекоха сълзи. Глупава работа, държи се като малко момиче, но не можеше да спре. Болеше я, че баща й винаги владееше ситуацията, всичко беше под контрол, а сега — знаеше го и нищо не можеше да направи — животът им щеше да се промени. Независимо колко старателно се преструват, че лошото ще отмине. Нямаше да отмине. Щеше да остане надвиснало над тях. А това беше страшно.

— Знаеш ли, говорят за от петнайсет до двайсет години — прошепна баща й. — Кейт, това е федерален затвор. Там няма плазмени телевизори. Тогава вече ще си омъжена. С деца, може би на годините, на които е Ем сега…

— Ти ще направиш, каквото трябва, татенце — Кейт го прегърна по-здраво. — Ние сме с теб, каквото и да се случи.

Чу се тътрене на крака. Шарън надникна през вратата. Беше по халат и носеше чаша чай. Тя погледна Бен с празен поглед.

— Отивам да си легна.

Внезапно чуха шум от отварянето на автомобилна врата пред къщата. И стъпки, които приближаваха по алеята.

— Кой ли идва? — попита Шарън и се обърна.

Баща й въздъхна.

— Вероятно шибаният „Ню Йорк Таймс“.

И тогава прозорците внезапно избухнаха от оръжейна стрелба.