Андрю Грос
Синята зона (11)

8.

Луис Прадо не задаваше много въпроси. Вече четири години живееше в Съединените щати. Според документите той гостуваше на сестра си, но това беше чиста лъжа. Нямаше роднини тук.

Бе дошъл в страната, за да работи. Избраха го след внимателен подбор заради начина, по който се справяше у дома. А с онова, което правеше, Луис се справяше много добре.

Изпълняваше поръчки за фамилията Меркадо. Мръсни поръчки. От онези, които вършиш заради дадената клетва. Не поглеждаш в лицата им. Гледаш през тях. Не питаш защо.

Това го бе измъкнало от бедняшките квартали на Карменес. Това му позволяваше да изпраща пари у дома на жената и детето. Пари, за които там само можеше да мечтае. Това му позволяваше да плаща за модните костюми, които носеше, за частните сепарета в салса клубовете и случайните жени, които срещаше там. Те го гледаха с гордост и уважение.

Това го отличаваше от онези desperados^[1] вкъщи. Мъже без стойност. Без значение. Едно нищо.

Шофьорът, нахакано момче на име Томас, си играеше с радиото в произведения по поръчка кадилак „Ескалейд“.

— Ха! — той тактуваше с длани в салса ритъма по волана. — Хосе Олберто. Ел Канарио.

Момчето вероятно нямаше повече от двайсет и една, но вече се беше издепедепсало и щеше да мине дори и през някоя шибана сграда, ако трябваше да стигне от другата страна. Безстрашно, може би малко безразсъдно, но точно от това се нуждаеше Луис сега. Беше работил с него и преди.

Излязоха от Бронкс и пътуваха на север. През квартали, които не бяха виждали преди. Места, скрити зад високи огради и с пазачи на портите. „Може би, мислеше си Луис, ако си върша работа и си изиграя картите правилно и аз един ден ще имам такъв дом.“

Те внимателно следваха маршрута по магистралата. Минаваха го повторно, за да се уверят, че са запомнили светофарите и завоите. Трябваше да го изминат бързо, когато се измъкват.

„Така е било винаги — мислеше си Луис. — Братовчеди, братя. Цели семейства. Всички даваха една и съща клетва. Fraternidad^[2]. Ако умре заради работата си, така да бъде. Това е връзка до живот. Независимо колко дълъг или къс е той.“

Те се спуснаха по тъмна, с надвиснали корони на дърветата улица и спряха пред една голяма къща. Загасиха фаровете. Някой разхождаше куче по брега и те изчакаха, докато човекът изчезне от погледите им.

— Да вървим, hermano^[3] — Томас барабанеше по волана. — Време е за салса!

Луис отвори сака в краката си. Шефът му бе особено подробен този път. Обясни педантично точно какво трябва да се направи. На Луис не му пукаше. Никога не бе виждал обекта. Дори не знаеше името му. Всичко, което му беше известно е, че той може да навреди на фамилията. Това бе достатъчно.

Луис не се замисляше особено за подробностите, когато ставаше дума за работа. Всъщност, само една мисъл му се въртеше в главата, когато слезе от колата пред скъпарската, ярко осветена къща и измъкна автомата „ТЕК 9“ и резервния пълнител.

Вредиш на фамилията — тогава получаваш това. Maricon^[4]!