Андрю Грос
Синята зона (10)

7.

Кейт беше в кухнята с майка си и Ем, когато черната лимузина сви по автомобилната алея.

— Татко е! — извика Емили, все още в екипа си за скуош. Тя хукна към входната врата.

Кейт забеляза колебанието на майка си. Сякаш не можеше или се страхуваше да помръдне. Като че ли се плашеше какво ще разкрие отварянето на тази врата.

— Всичко ще бъде наред — Кейт я хвана за ръката и я поведе навън. — Каквото и да е станало, знаеш, че татко ще оправи нещата.

Шарън кимна.

Гледаха го как слиза от колата, придружаван от Мел Кипстейн, когото Кейт познаваше от клуба. Емили се втурна надолу по облицованите с плочки стъпала и попадна право в обятията на баща си.

— Тате!

За момент Рааб остана неподвижен, просто я прегръщаше, загледан в Кейт и жена си над рамото на по-малката си дъщеря, докато те стояха на площадката пред вратата. Лицето му беше пепеляво. Трудно му беше да срещне погледите им.

— О, Бен — Шарън бавно слезе по стъпалата с насълзени очи. Те се прегърнаха. Прегръдка, изпълнена с тревога и несигурност, каквито Кейт не беше виждала през всички тези години.

— Тиквичке — лицето на баща й просветна, когато очите му срещнаха тези на дъщеря му. — Радвам се, че си тук.

— И аз, татко — Кейт се затича надолу по стъпалата, прегърна го и отпусна глава на рамото му. Не можеше да си спомни да е виждала срам по лицето на баща си преди.

— И ти, шампионе — той се протегна към Джъстин, дошъл отнякъде, и разчорли чорлавата му кестенява коса.

— Здрасти, тате — Джъстин се притисна в него. — Добре ли си?

— Аха — той се насили да се усмихне. — Сега съм добре.

Влязоха вътре заедно.

Кейт никога не бе чувствала голямата каменна къща като дом. „У дома“ беше по-скромното ранчо от петдесетте години в Харисън, където беше израснала. То се намираше през няколко градчета оттук. С нейната претъпкана ъглова стая, облепена с плакати на „Ю Ту“ и Гуинет Полтроу, мочурливото езерце зад къщата и постоянното бучене на движението по „Хътчинсън Паркуей“ откъм задната веранда.

Рааб беше купил тази къща, когато беше последна година в гимназията. Къщата на неговите мечти. С големите си прозорци в паладийски стил^[1], гледащи към океана, с огромната кухня като за Гаргантюа^[2], обзаведена с по две от всичко — съдомиялни машини, хладилници. С безвкусния приземен етаж, в който някакъв тип от Уол Стрийт беше прекалил с декорирането, и гаража с пет клетки.

Всички седнаха в залата, наречена всекидневна. Кейт с майка си — пред камината. Емили се сгуши в скута на баща си, настанил се на коженото кресло с висока облегалка. Джъстин придърпа дивана с покривка, украсена с пискюли.

Настъпи странно, неловко мълчание.

— С твоя ден ли ще започнем — реши да остроумничи Кейт в опит да намали напрежението, — или искаш да чуеш как мина моят?

Това накара баща й да се усмихне.

— Първо, не искам никой от вас да се страхува — започна той. — Ще чуете ужасни неща за мен. Най-важното е да разберете, че съм невинен. Мел казва, че имаме непоклатима защита.

— Бен, разбира се, че си невинен — обади се Шарън. — Но невинен в какво?

— Пране на пари. Опит за измама. Подпомагане и подбуждане към криминално престъпление. Това стига ли?

— Заговор… — Шарън зяпна. — Заговор с кого, Бен?

— В основни линии онова, което твърдят, е — той преплете пръсти, — че съм снабдявал със стока хора, които са вършили лоши неща с нея.

— Стока? — повтори Емили, без да разбира.

— Злато, скъпа — въздъхна Бен.

— Какво лошо има в това? — вдигна рамене Кейт. — Ти работиш в областта на търговията. Нали така? И точно това правиш.

— Повярвай, и аз се опитах да обясня това, но в този случай може да съм направил някои грешки.

Шарън се вторачи в него.

— Бен, на кого си доставял това злато? Какви са тези хора?

Рааб преглътна. Той приближи креслото си малко по-близко до нея и я хвана за ръката.

— Трафиканти на наркотици, Шарън. Колумбийци.

Шарън хлъцна и полузасмяна и полуневярваща, попита:

— Шегуваш се, нали?

— Шарън, не знаех, че са такива и единственото, което съм направил е да им доставям златото. Повярвай ми. Но има и още. Запознах ги с един човек. Той го използвал по незаконен начин. Произвеждали от него уж обикновени инструменти, поставки за книги, украшения за писалища и ги оксидирали. Така са можели да ги изпращат у тях.

— У тях? — Шарън хвърли бърз поглед към Кейт. — Не разбирам.

— В чужбина, Шарън. В Колумбия.

Ръката на майка й се стрелна към бузата й.

— О, мили боже, Бен, какво си направил?

— Виж, тези хора дойдоха при мен — Рааб стисна ръката й в своята. — Не знаех с какво се занимават и кои са. Бяха някаква експортна фирма. Аз вършех онова, което винаги съм правил. Продавах им злато.

— Тогава не разбирам — Намеси се Кейт — как могат да те арестуват за подобно нещо?

— За съжаление, е малко по-сложно, Тиквичке — отговори баща й и смени посоката. — Свързах ги с един човек, който им помогна да постигнат това, което искат. И получавах такова заплащане, че сега изглежда, сякаш съм участник в онова, което е ставало.

— А участвал ли си?

— В какво да съм участвал, Шарън?

— В ставащото?

— Шарън, разбира се, че не съм. Аз просто…

— С кого си ги запознал, Бен? — гласът на Шарън се повиши, напрегнат и разтревожен.

Рааб прочисти гърло и погледна надолу.

— Харолд Корнрайх. Той също е арестуван.

— Боже мили, Бен, какво сте сторили вие двамата?

Кейт почувства как стомахът й се свива на топка.

Харолд Корнрайх беше един от деловите приятели на баща й. Ходеха заедно по панаири и изложения. Той и съпругата му Одри бяха присъствали на семейните им тържества. Сякаш бяха някакви тъпи бели задници, попаднали в капан. Проблемът беше, че баща й изобщо не беше глупав. И е взимал пари. От криминални типове. Търговци на наркотици. Не бе нужно да си специалист по конституционно право, за да разбереш, че от това не можеш да се измъкнеш просто така.

— Няма начин да бъде доказано, че съм знаел точно какво става — обясни баща й. — Дори не съм сигурен дали изобщо ги интересувам аз.

— Тогава какво искат? — попита Шарън с широко разтворени, неразбиращи очи.

— Онова, което искат от мен, е да пропея.

— Да пропееш…

— Да свидетелствам, Шарън. Срещу Харолд. И срещу колумбийците.

— В процес?

— Да — той преглътна примирено. — По време на процес.

— Не! — Шарън скочи. В очите й проблеснаха сълзи от яд и объркване. — Това ли е начинът да запазим живота си? Като свидетелстваш срещу един от най-близките си приятели? Бен, нали няма да направиш това? Така ще изглежда, сякаш си виновен. Харолд и Одри са наши приятели. Ти си продавал на тези хора злато. Какво са правели с него, си е тяхна работа. Ние ще се борим срещу това, нали, Бен? Кажи ми, че ще го направим!

— Шарън, разбира се, че ще се борим. Само че…

— Само че какво, Бен? — Шарън задържа пронизващия си поглед върху него.

— Проблемът, Шарън, е, че плащанията, които съм приемал през всичките тези години от онези хора, не допринасят много за моята невинност.

Гласът му бе станал по-висок и в него имаше нещо, което Кейт никога преди не беше долавяла. Той се страхуваше и не беше невинен. Може би нямаше да успее да направи така, че всичко да завърши благополучно. Близките му седяха и го гледаха, опитваха се да разберат какво означава това.

— Тате, нали няма да влезеш в затвора?

Беше Джъстин, питаше с несигурен и настойчив глас. Този въпрос изведнъж измести всичко друго в главите им.

— Разбира се, че не, шампионе — придърпа го към себе си и поглади чорлавата кестенява коса, гледайки покрай него в Кейт.

— Никой от това семейство няма да отиде в затвора.