Андрю Грос
Синята зона (84)

81.

Луис Прадо чакаше отвън във фоайето. Беше свършил добра работа, като проследи момичето до службата й. Погрижи се и за двамата агенти, когато пристигнаха по-късно. А сега му оставаше само още една задача. И след нея можеше да си иде у дома.

Беше малко зловещо да виси в тясното пространство с двете тела на пода. Дори и за него. Какво правеше Рааб там вътре?

Луис излезе навън и запали цигара. Хвърли поглед на часовника, докато чакаше шефът да се появи. Това тук беше някаква лаборатория. Беше неделя вечер. Малко хора минаваха по улицата. Той не им обръщаше внимание. Нямаше защо да се тревожи, че някой ще влезе.

Луис си мислеше за това, че последната му задача приключва. Беше дал всичко на Братството. Сега можеше да си иде у дома. Обратно при семейството си. Те щяха да го уредят на някаква работа. Може би в малка кръчма или куриерска служба. Нещо законно. Можеше да тренира деца. Да речем, футбол или бейзбол. Обичаше децата. Може би дори щеше да има достатъчно пари, за да се пресели със семейството си тук, в Щатите.

Нещата се проточиха по-дълго, отколкото очакваше. Беше безсмислено да стои тук отвън. Може би вътре щеше да бъде по-полезен. „Шефът, помисли си Луис и се усмихна вътрешно, не е свикнал да си цапа ръцете.“ Хвърли фаса и отново отвори входната врата. Вратата към лабораторията беше леко открехната. Защо да не отиде и да провери.

Точно тогава почувства нещо да се стоварва върху гърба му. Това юмрук ли беше? Или нож? Даже не разбра как се оказа на колене.

Той заопипва гърба си на мястото на болката. Когато дръпна ръката си обратно, тя бе цялата в кръв. Нещо го блъсна още веднъж и той се просна напред и притисна лице в студения под.

От устата му потече кръв. Виждаше замъглено. Хвърли поглед назад. Над него се беше изправил брадат мъж с каскет.

Луис започна да се смее. Звукът напомняше спазматична кашлица заради бръсначите, които той усети в гърдите си, и кръвта, собствената му кръв, в която се давеше. Винаги беше знаел, че ще свърши по този начин. Така трябваше. Всичко останало — глупавите му мечти, бейзболът, жена му, семейството — всичко беше лъжа.

Мъжът коленичи и каза на испански:

— Време е да си вървиш у дома — притисна цевта в главата му, дръпна спусъка и Луис престана да усеща каквото и да било.

— Su deber es pagado aqui, amigo. Дългът ти тук е изпълнен, приятелю.