Андрю Грос
Синята зона (8)

5.

Кейт едва успя да хване влака в 12:10 от спирка „Фордъм Роуд“ към дома на родителите си в Ларчмънт и се напъха в последния вагон точно преди вратите да се затворят.

Времето й стигна само да грабне няколко лични вещи и пътьом да остави неясно съобщение на Грег: „Нещо се е случило с Бен. Аз съм на път за вкъщи. Ще ти съобщя, когато науча повече.“

Едва когато влакът излезе от гарата и Кейт се озова в обедната празнота на вагона, всичко се стовари върху нея. По-точно казано, наученото от майка й направо я повали.

Баща й — арестуван от ФБР.

Ако не беше доловила паниката в гласа й, щеше да си помисли, че това е някаква шега. Пране на пари. Заговор. Пълна лудост… Та баща й бе един от най-почтените хора, които познаваше.

Разбира се, може и да измъквал по някоя комисионна оттук-оттам. Или от време на време да пише някой семеен обяд за сметка на фирмата. Или да мами с данъците си… Всички го правеха.

Но ЗКОВГ… Подпомагане на криминално деяние… ФБР… Лудост. Тя познаваше своя баща. Знаеше какъв човек е. Абсолютно невъзможно…

Кейт си купи билет от кондуктора и облегна глава на прозореца, опитвайки се да успокои дишането си.

Доброто име беше най-важното за баща й. Той често говореше за това. Бизнесът му се основаваше на него. Той нямаше продавачи, някаква сложна маркетингова програма или задна стая, пълна с блъскащи се търговци. Имаше само себе си, договорите и дългите години в този занаят. И добро име. Какво друго беше по-ценно от неговата дума?

Веднъж, спомни си Кейт, той бе отказал да се заеме с продажбата на голямо имение, чиято цена надхвърляше седемцифрено число, само защото изпълнителят на завещанието го беше предложил и на конкурент, който обаче му беше близък. Баща й не искаше да се натиска за работата в ущърб на свой приятел.

Друг път, две години след продажбата на осемкаратов диамант, за която беше посредничил, той го прие обратно. Само защото някакъв оценител мошеник, с когото купувачката се бе консултирала по-късно, настояваше, че камъкът е малко замъглен. Сделка за седемцифрено число. Замъглен? Дори и Джъстин му казаха, че трябва да е луд, за да го направи. Камъкът не се бе променил! Просто жената не го искаше повече.

Влакчето на Метро Норт^[1] подминаваше с тракане евтините жилищни блокове в Бронкс. Кейт потъна в седалката си. Тревожеше се за баща си. Как ли се чувстваше той? Момичето затвори очи.

Тя беше най-голямото му дете. Изпреварила другите с шест години. Много пъти Бен й беше казвал, че това е изградило специална връзка между тях двамата. „Това е нашата малка тайна, Тиквичке“. Имаха дори свой таен поздрав. Бяха го видели в някакъв филм и така си остана — помахване с един пръст.

Тя изглеждаше по-различно от другите му деца. С големи очи, много привлекателна, винаги се намираше някой да каже, че прилича на Натали Портман^[2]. Косата й беше дълга до раменете, светлокестенява. На Еми и Джъстин беше по-гъста и тъмна. И тези проницателни зелени очи — откъде се бяха взели?

— Пощурели гени — често обясняваше Кейт. — Нали знаеш, доминантни и рецесивни Х и У-хромозоми… Как прескачат през поколение.

— Хубавка си — дразнеше я баща й. — Само не мога да разбера как може да си и толкова умна.

Облегна се отново на стъклото, замисли се колко пъти й е помагал.

На всички тях.

Той си тръгваше по-рано от работа, за да може да дойде навреме за футболните й мачове в гимназията. Веднъж дори се качи на самолета ден по-рано, за да се прибере от Ориента, когато нейният отбор бе стигнал до областния финал. Пътуваше с кола през целия Северозапад и за турнирите по скуош на Емили. Тя бе една от най-добрите в младшата възраст в Уестчестър Каунти и той винаги успяваше да я придума да укроти прословутата си избухливост след загубата на някой мач.

А през почивните дни, когато включиха Кейт в отбора по гребане, той идваше в „Браун“ с колата, за да седи на брега и да я гледа как гребе.

Кейт смяташе, че баща й е толкова отдаден на семейството си, защото като малък не е имал свое. Майка му Роуз дошла от Испания, когато той бил момче. Баща му беше починал там. Нещастен случай с трамвай или нещо такова. Кейт не знаеше много за него. Майка му също беше починала млада, докато той си пробиваше път в Нюйоркския университет. Всички се възхищаваха от баща й. В клуба, в работата, приятелите им и точно това правеше нещата безсмислени.

„Татко, какво, по дяволите, си направил?“

Внезапно сърцето на Кейт започна да блъска. Усети познатата болка да се забива в очите й, сухото гърло, вълната от умора.

„Мамка му…“

Очакваше това да се случи. Винаги се появяваше при стрес. Не й трябваше повече от секунда, за да разпознае признаците.

Тя зарови в чантата за глюкомера. Откриха заболяването й, когато беше на седемнайсет — последната й година в училище. Захарен диабет тип 1. Страхотно.

В началото Кейт беше отчаяна. Животът й се промени напълно. Трябваше да се откаже от футбола. Не издържа приемните тестове за колежа. Налагаше се да следи строго храната си, когато всички излизаха събота вечер на пица или на купон.

Веднъж дори бе изпаднала в хипогликемична кома^[3]. Зубреше в училищния стол, когато пръстите й станаха безчувствени и моливът се изплъзна от ръката й. Не знаеше какво става. Усети замайване. Тялото й не искаше да реагира. Лицата около нея започнаха да изглеждат прозирни. Тя се опита да изкрещи: „Какво, дявол да го вземе, става?“

Следващият й спомен е как два дни по-късно се събужда в болницата, закачена за около дузина тръби и монитори. Оттогава бяха минали шест години. През това време се бе научила да се справя. Все още трябваше да си бие две инжекции дневно.

Кейт натисна иглата на глюкомера в показалеца си. Дигиталният дисплей отчете 282. Нормата беше около 90. „Боже, беше много над нормата!“

Бръкна в чантата си и извади комплекта. Винаги държеше резервен в хладилника на лабораторията. Извади спринцовката и шишенцето „Хумолин“. Вагонът не беше пълен, така че можеше да го направи тук. Вдигна спринцовката и я вкара в инсулина, изтласквайки въздуха. Осемнайсет кубически сантиметра. Повдигна пуловера си. За нея това беше редовна практика. Два пъти на ден през последните шест години.

Притисна иглата в мекото на корема под гръдния кош. После лекичко натисна.

Първоначалните тревоги за това как ще живее с диабет останаха далеч в миналото. Беше влязла в „Браун“. Промени посоката и се зае с биология. Там започна и да гребе. Първоначално само за упражнение. После това изгради ново чувство за дисциплина в живота й. През първата й година, въпреки че беше висока само пет фута и четири инча^[4] и тежеше едва сто и петнайсет фунта^[5], се класира втора в единичен скул в шампионата на Бръшляновата лига^[6].

Оттам им остана и онова дискретно помахване. Техният знак.

— Ем има избухлив характер — намигваше баща й, — но ти си истинският боец в семейството.

Кейт отчупи малко от блокче „Пауър бар“^[7] и го пъхна в устата си. Задъвка и облегна глава назад. Отпи глътка вода от бутилката и зачака силите й да се върнат.

Влакът наближи Ларчмънт и забави ход при влизането си в гарата от червени тухли.

Кейт прибра комплекта си обратно в чантата. Надигна се, преметна раницата през рамо и зачака пред вратите.

Никога не го забравяше. Дори и за един-единствен ден. Нито дори за миг.

Когато след два дни в кома, отвори очи в болницата, лицето на баща й беше първото нещо, което видя.

Кейт знаеше, че Бен ще оправи и това така, както винаги е правил. Ще се справи. Каквото и да е сторил. Сигурна беше.

А майка й… Тя въздъхна, когато забеляза сребристия лексус на паркинга, докато влакът спираше на гарата.

Майка й беше нещо напълно различно.