Андрю Грос
Синята зона (79)

76.

Кейт чакаше на крайбрежния булевард в Бруклин Хайтс, а силуетът на Манхатън се издигаше над Ийст Ривър зад нея. По тротоара се носеха бягащи за здраве, млади семейства бутаха колички. Кънкьори с ролкови кънки се вмъкваха и измъкваха от неделната тълпа. Бруклинският мост със своите сиви стоманени въжета се простираше над нея. Тя знаеше, че може да разчита на тълпата. Беше идвала тук много пъти. Водеше Фергъс да потича. Бе обикаляла магазините по Монтъгю Стрийт заедно с Грег. Огледа се наоколо. Наблизо стояха двама полицаи. Тя направи няколко крачки, за да бъде по-близо до тях.

Той беше някъде тук.

Съвършеният есенен следобед припомни на Кейт един друг, подобен на него — деня, в който се бе дипломирала от колежа. Тя все още държеше снимката на бюрото си. Стои с академичната шапка и тогата на зелената ливада пред университета „Браун“. Всички се усмихват широко и гордо, главата й е отпусната на рамото на баща й. Небето никога не е било по-синьо, отколкото през онзи ден.

И той я бе лъгал. Дори тогава.

Кейт се молеше да постъпва правилно. Мозъкът й съобразяваше бавно заради недостига на инсулин, тя усещаше дори кръвта си гъста и малко забавена. Знаеше, че мисълта й не е съвсем бистра. Погледна часовника си: 3:30. Той я караше да чака. Провери в чантата си дали пистолетът е там и отново хвърли поглед към ченгетата.

„Моля те, Кейт, моля те, не прави най-голямата грешка в живота си!“

И тогава внезапно го съзря да се материализира измежду тълпата сякаш от нищото.

Погледите им се срещнаха. Той спря наблизо, като че да й позволи да привикне към вида му, с позната, но несигурна усмивка. Носеше жълтокафеникави панталони, подобни на камуфлажни, отворена синя риза и неизменния тъмносин блейзър. Косата му беше по-къса, подстригана почти нула номер. Тенът беше изчезнал. Лицето му беше по-слабо отвсякога. Стори й се като във фантастичен филм с малък бюджет — някой обитава нечие друго тяло. Един бегач притича между тях. Нервите на Кейт бяха изопнати.

— Хей, Тиквичке…

Не посегна да я прегърне. Кейт не знаеше как би отвърнала, ако го беше направил. Затова просто го гледаше, очите й бяха привлечени от всяка позната черта. Част от нея копнееше да притисне лице към гърдите му и да го прегърне, както бе правила хиляди пъти. Друга част искаше да го удари с все сила. Затова тя само го гледаше косо с крайчеца на очите си.

— Татко… кой си ти?

— Кой съм аз? Какво искаш да кажеш, сладкишче? Аз съм твоят баща, Кейт. Нищо от това, което се случи, не може да промени това.

Кейт поклати глава.

— Вече не съм сигурна дали те познавам.

Той се усмихна нежно.

— Спомняш ли си как те свалих първия път от планината в Сноумас^[1]? Ти следваше точно следите от моите ски. После, когато онзи перко от университета, актьорът, те заряза, ти дойде при мен. Помниш ли как те прегърнах и избърсах сълзите от очите ти…

— Вече не ми останаха сълзи, татко… Попитах те кой си. Как се казваш в действителност? Не и Рааб. Сега знам това. Каква е истината за твоето семейство? Роса? Откъде е тя в действителност? Не и от Испания.

— Кейт, кой ти е говорил за това? Който и да ти е казал тези неща, лъже! — той протегна ръка към нея.

— Недей! — тя се отдръпна назад. — Моля те, недей… Аз знам истината. Знам я, татко. Откога работиш за тях. За Меркадо. Как ФБР е узнало за теб. Кой те е предал — тя зачака той да каже нещо. Каквото и да било, да отрече, но баща й просто продължи да я гледа втренчено. — Кой стреля по нашата къща онази вечер? Татко, ти изобщо защитаваше ли ни? Страхуваше ли се?

— Винаги съм те защитавал, мила — отговори той и кимна. — Аз съм човекът, който те лекуваше, когато беше болна. Аз бях онзи, когото видя първи в болницата, когато отвори очи. Кейт, знаеш това. Кого видя първи? Какво значение има останалото? Всичко друго е просто лъжа.

— Не — кръвта на Кейт кипна от гняв, — има значение, татко. Всичко има значение. Ако искаш да видиш как изглежда лъжата, ще ти покажа.

Тя бръкна в суичъра си, извади нещо и го пъхна в ръката му. Беше снимката, на която той и брат му стояха пред оградата в Карменес.

— Татко, погледни това. Това е лъжа. Това е лъжата, която разправяш през целия си живот, копеле такова.