Андрю Грос
Синята зона (77)

74.

Имаше само едно място, където можеше да отиде.

Макар това изрично да й беше забранено.

Тя стоеше пред спретнатия синьо-бял морски нос в Хюлит, Лонг Айлънд, когато агентът на ПЗС, я пресрещана, щом я забеляза да се приближава по улицата. Сега той я държеше здраво за ръката.

Бе стояла в навеса за лодки до мръкване. После, след още две пътувания с метрото и остатъка от следобеда, най-после взе решение. Сигурна беше, че не са я е проследили. Но не можеше да рискува да й откажат, в случай че се обади по телефона. Къде другаде би могла да отиде?

Когато предната врата се отвори, очите на леля й Аби се разшириха.

— Кейт! О, боже милостиви, какво правиш тук?

Сестрата на майка й на мига усети, че нещо не е наред.

— Няма нищо — Аби кимна на агента и бързо дръпна Кейт вътре, прислонила племенницата си в прегръдка. — Ем, Джъстин, слизайте бързо!

Кейт осъзна, че сигурно изглежда ужасно. Бе стояла свита на брега на реката цял следобед. Измръзна и се намокри, косата й се разчорли от вятъра, а бузите й подпухнаха. Само слепец не би забелязал, че е плакала.

Но в мига, когато брат й и сестра й изтрополяха надолу по стълбите, смаяни от радост, й стана по-ведро. Ем изпищя и те щастливо се прегърнаха, сякаш отново бяха пред навеса за лодки в Сиатъл, преди всичко да се разпадне. От погребението насам Ем и Джъстин живееха тук. Под охрана. Децата на Дейвид и Аби бяха в колежа. Планът предвиждаше да останат в дома на леля си до края на семестъра и да започнат наново следващата учебна година.

— Трябва да остана тук — заяви Кейт на Аби. — Само за ден-два.

— Разбира се, че можеш да останеш — отговори Аби, като се поколеба единствено, защото се опитваше да разгадае тревожния израз на лицето й.

— Можеш да спиш в моята стая — подвикна Емили с жар. — Исках да кажа, в тази на — Джил…

— Няма нищо — усмихна се леля Аби. — Джил няма да има нищо против. Сега това е твоята стая. За колкото време искаш. Кейт, тя е и твоя.

— Благодаря — усмихна се Кейт.

— Защо дойде?

— Какво става? — въпросите на Емили и Джъстин се посипаха върху й от всички посоки. Точно сега се чувстваше толкова изтощена, че й се щеше да се строполи на земята. Те я отведоха във всекидневната и я оставиха да потъне в едно от креслата.

— Добре ли си? Къде е Грег?

— Работи — отговори тя.

— Кейт, какво се е случило? — те не бяха глупави и можеха да разгадаят израза в очите й.

— Оставете я на мира — нареди им леля Аби.

Нещо в Кейт започна да се съживява. Нещо, което й липсваше от доста време.

Щастливата усмивка на сестра й, щурата модна прическа на брат й. Аби, седнала до нея на облегалката на креслото и отпуснала нежна ръка върху рамото й. Тук нямаше объркване или съмнения. За нея всички те означаваха едно — дом.

Чичо й Дейвид се прибра у дома около седем. Той работеше в града като мениджър по продажбите на модна колекция бижута. Вечеряха в трапезарията. Печено говеждо, картофено пюре и сос. За Кейт това бе първото истинско ядене от дни.

Всички я бомбардираха с въпроси. Как върви работата в лабораторията? Оправя ли се Тина? Какво става с Грег?

Кейт ги отклони по възможно най-добрия начин, като им обясни, че той е получил мястото в Нюйоркската презвитерианска болница и затова могат да останат в града, което е страхотно.

Джъстин разказа, че ще посещават гимназията в Хюлит до края на срока. С охрана от ПЗС.

— После, през пролетта — може би в онова частно училище. „Френдс Академи“.

— Джил и Мат учиха там — обясни Аби. — Училищните власти се съгласиха да ги запишат.

— „Френдс“ има отбор по скуош, класиран на трето място в източната част на страната — обяви Емили. — От есента ще мога да участвам в турнири.

— Това е страхотно — грейна Кейт. Тя погледна към Аби и Дейвид. — Благодаря ви за това, което правите. Мама щеше да се гордее.

— Майка ти не би се поколебала да стори същото за нас — отговори Аби. Тя остави вилицата си и погледна встрани.

Кейт знаеше, че тя казва истината.

По-късно чичо Дейвид помогна на леля Аби с чиниите, за да даде възможност на Джъстин и Емили да останат насаме с Кейт.

Те отидоха в стаята на Ем на втория етаж, всъщност стаята на тяхната братовчедка Джил, покрита с плакати от списания на Бионсе, Анджелина Джоли и Бенджамин Макензи от телевизионния сериал „Ориндж Каунти“. Кейт се сгуши на леглото с възглавница, Ем легна напряко в краката й, а Джъстин завъртя стола от бюрото и се стовари отгоре му с вдигнати на кревата крака.

Емили я погледна загрижено:

— Нещо не е наред.

— Не, всичко е както трябва — поклати глава Кейт. Знаеше, че не звучи убедително.

— Хайде, Кейт, я се погледни. Бледа си като привидение. Очите ти са напълно кървясали. Кога за последен път си взе лекарството?

Кейт се замисли. „Вчера или може би завчера…“ Онова, което страшно я уплаши, беше, че не си спомняше.

— Кейт, ние не сме тъпаци — обади се Джъстин. — Знаем за споразумението.

Споразумението всъщност бе условието, поставено от чичо им и леля им, за да ги приберат в дома си — Кейт няма да ги посещава, без предварително да предупреди, докато нещата не се поуталожат.

— Грег ли е причината? Какво се случи? Кейт, защо дойде?

Кейт кимна. Когато влезе през вратата и видя лицата им, осъзна, че имат право да знаят.

— Добре — съгласи се тя и седна в леглото. — Не знам как ще реагирате, като чуете това, но татко е жив.

И двамата останаха няколко секунди като вкаменени, с втренчени в нея погледи.

Ченето на Емили увисна:

— Той е жив?

— Да — кимна Кейт. — Говорих с него. Жив е.

Джъстин едва не падна от стола.

— Боже, Кейт, как можа да го кажеш просто така?

Колко би могла да им съобщи, без да разкрие всичко? Маргарет Сеймор, Меркадо. Снимката, която беше намерила. Истината за тяхната баба и откъде беше дошъл баща им. Как да им каже тези неща просто ей така? Как да разруши техния свят така, както бе разрушен нейния? Не беше ли по-правилно да ги защити? Ако не от злото, то поне от прекалените знания.

— Къде е той? — попита смаяна Емили.

— Не знам. Каза, че ще се свърже с мен. Полицията го търси във връзка с нещо, което се случи напоследък. Но той е добре. Просто исках да знаете, че е жив.

Прилив на вълнение, а после объркване се изписаха по лицето на Емили.

— Не иска ли да ни види? Знае ли за мама? Кейт, къде, за бога, е бил през цялото това време?

По-голямата й сестра не отговори. Просто продължи да ги гледа. Знаеше много добре какво се върти в главата на Ем. Нещо между шок и гняв.

— Кейт, има нещо, което не ни казваш. Така ли е? За причината да си тук. Мама е мъртва. Ние сме в шибаната Програма за защита на свидетелите. Можеш да ни кажеш. Вече не сме деца.

Джъстин се вторачи настойчиво в нея.

— Татко е направил нещо наистина лошо, нали? — Кейт не отговори, но този въпрос сякаш вече беше получил безмълвен отговор. Джъстин като че ли разбра.

— Ние не се крием тук само от Меркадо, нали?

Очите на Кейт блеснаха, когато леко поклати глава:

— Не.

— О, боже…

Кейт беше взела решение. Още преди да дойде тук тази вечер. Бе решила какво да направи. Просто трябваше първо да ги види.

Защото те все още можеха да бъдат защитени. Нали така? Все още можеха да ходят на училище. Можеха да се смеят, да играят скуош, да се размотават с приятели през почивните дни, да изкарат приемните си изпити. Да живеят своя живот. Все още можеха да изпитват надежда и доверие. Нямаше нужда да знаят.

Изведнъж сякаш було падна върху лицето на Емили:

— Кейт, ти си в опасност. Затова ли дойде тук?

— Шшшт — Кейт сложи пръст върху устните на сестра си. Протегна ръце и Ем лекичко се облегна на нея. Дори Джъстин не се отдръпна. Отпуснаха глави на раменете й. Загледаха се в тавана. Тя ги притисна към себе си.

— Помниш ли, когато стояхме в стаята ти така? На тавана бяха онези звезди. И си говорехме кога за пръв път ще се целуваш… Или как ми разказа за нощта, когато си се измъкнала, щом татко и мама заспали, и си взела нейния „Рейндж Роувър“, за да се повозите с твоята приятелка Али?

— Взела си колата? — попита Джъстин.

— Пфу! — озъби му се Емили. — Ако не висеше по цял ден пред компютъра като някой киберманиак, можеше и да усетиш нещо… Аз не им казах.

Кейт я прегърна по-силно:

— Разбира се, че няма да им кажеш. Да не си им шпионка, на мама и татко.

Известно време и тримата помълчаха. Просто лежаха притиснати и гледаха в тавана.

По едно време Емили попита:

— Кейт, кое е по-важно? Да знаеш, че родителите ти са те обичали, дори да се окаже, че не са тези, за които си ги мислила преди? Или да ги видиш такива, каквито са в действителност, и да се почувстваш изцяло предаден?

— Не знам — отговори Кейт. Но за първи път почувства, че всъщност знае. Баща й. Грег. Бе взела своето решение. Здраво преплете пръсти с техните:

— Как може да обичаш истински нещо, което не е действително?