Андрю Грос
Синята зона (75)

72.

Фил Кавети отвори вратата на мрачния, оскъдно осветен бар „Лайфи“ на Западна четирийсет и девета улица. Никой не прояви интерес, когато влезе.

Групичка парцаливи старци с бири току пред носовете си кряскаха по футболен мач по телевизията. Една от стените бе покрита с черно-бели снимки на известни футболни звезди и певци, повечето тенори. На другата като гоблен беше драпиран келтският национален флаг. Кавети пристъпи към бара до един оплешивяващ мъж в кафеникав шлифер, който се беше привел над бирата си.

— Сам ли пиеш?

Мъжът се обърна.

— Не съм сигурен. Брад и Анджелина трябва да дойдат всеки момент.

— Съжалявам, че те безпокоя.

— Майната му — той въздъхна. Алтън Бут махна вестника от стола до него. — Имам усещането, че са ми вързали тенекия.

Кавети седна.

— Ще взема същото като него — заяви той на мускулестия мъж с конска опашка зад барплота, по чиито ръце като ръкави се спускаха разноцветни татуировки.

— Шърли Темпъл^[1]! — високо произнесе барманът. Неколцина отместиха погледи от екрана, за да погледнат към тях.

— Знае, че съм ченге, нали? — някак развеселено изсумтя Кавети.

— Всички тук знаят. Нали седна до мен.

Барманът донесе на Кавети една бира „Килиън“ с изпръхтяване, което трябваше да му подскаже, че го е разбрал какъв е, още щом е прекрачил прага. Кавети отпи глътка.

— Ал, ти ме покани тук. Мисля, че причината е моето обаяние.

— Съжалявам — агентът на ФБР стеснително вдигна рамене. Той плъзна една папка към него. Кавети освободи ластиците и извади онова, което беше вътре.

Снимки. Агентът се засмя.

— Не можа да се сдържиш, а?

— Къде е смешката?

— Кейт Рааб ми каза това. Всеки път, когато се срещам с нея, вадя снимки.

— Почакай, докато види тези.

Кавети плъзна навън съдържанието на папката. Имаше титулна страница, на която от офиса на ФБР в Сиатъл бяха сложили печат „Веществени доказателства“. Надписът на втората страница гласеше „Убийството на Шарън Рааб или Шарън Гелер на Пайкс Маркит.“

— Екип от наши специалисти отидоха по-късно на местопрестъплението — обясни Бут. — Снимките са от гаражна охранителна камера на една пряка от хотела. Агентът, който отговаря за случая, какъвто си е амбициозен кариерист, прерови всички номера на автомобили, напуснали гаражите в района няколко минути след убийството.

— Изчерпателно — впечатлен кимна Кавети, докато прелистваше снимките.

Всички бяха от задницата на една-единствена кола. Крайслер „Ле Барон“. Преди години и Кавети бе карал подобна. Тази беше по-нова. Номерът беше мичигански. ЕВ6 7490.

— Наета — обади се агентът от ФБР, предугадил следващия въпрос — два дни по-рано. Върната е същия ден на летището в Сакраменто.

Кавети го погледна нетърпеливо.

— Ал, още една бира ли да си поръчам, или ще ми дадеш някакво име?

— Скинър.

Очите на Кавети се ококориха.

— Мамка му.

Една от шофьорските книжки, които бяха проследили обратно до Рааб, беше на името Кенет Джон Скинър.

Значи в края на краищата не беше Меркадо. Било е нагласено да изглежда така. Рааб стоеше зад това, дори да не бе натиснал сам спусъка.

Кучият син беше убил собствената си жена.

— Тази снимка изяснява ли какво става?

— Фил, знам единствено, че имаме четирима мъртви агенти. И че Оскар Меркадо е изчезнал. Разбирам, че си имаме работа с човек, когото много подценихме. Проблемът е, че заместник-директорът Къмингс също е започнал да го схваща.

— Къмингс?

— Фил, заместникът иска това да приключи. Искат Рааб, Меркадо… цялата тази работа прономерована и прошнурована. Край на мотането в твоята малка Синя зона. Директивата гласи: „С всички средства…“

— Който и да бъде изложен на риск — кимна Кавети. — Който и да се изпречи на пътя.

Бут отново вдигна рамене.

— Фил, твоите момчета са се изправили едни срещу други — той махна за още една бира. — Или пък това е хитър план за избягване плащането на алименти^[2].

— Прав си — Кавети допи бирата си, стана и потупа Бут по гърба. — Дъщеря му няма да се зарадва на това.

Той погледна Бут, после огледа мрачния бар.

— Ал, какво му харесваш на това място? — попита той и бръкна в джоба за банкнота.

Бут го спря.

— През седемдесетте патрулирах за „Уестис“, когато търках подметки като полицай — дяволска банда, която организираната престъпност използваше като биячи. — Тук беше местната им щабквартира. Стоял съм пред това заведение да наблюдавам толкова често, че един ден управителят излезе и ми донесе една бира. Оттогава не съм плащал.

Кавети се засмя. И той разполагаше с няколко подобни истории.

Но не беше щастлив. Вчера разговаря с Кейт Рааб. Сигурен беше, че не му каза истината, когато я попита за баща й.

Сега се чувстваше двойно по-уплашен за нея.