Андрю Грос
Синята зона (70)

67.

На следващия ден Кейт се върна на работа — Беше минал почти цял месец.

Много изследвания в лабораторията бяха прекратени, защото и двете с Тина ги нямаше. Кейт отклоняваше неизбежните въпроси по възможно най-добрия начин. Разказваше, че майка й била болна. И че е извадила рамото си при падане. Обаче е хубаво да се върнеш. Само дето усещането беше малко странно.

Без Тина.

Пакър беше довел нов изследовател да заеме нейното място. Той беше индиец на име Сунил, докторант като нея, завършил клетъчна физика в Кеймбридж.

Изглеждаше доста мил, макар в началото Кейт да се отнасяше малко хладно към него. Присъствието му тук сякаш бе знак, че Тина вече никога няма да се върне, а Кейт не искаше да изпитва подобно усещане. Пакър му бе възложил проекта, върху който работеше Тина, но той все още не се оправяше достатъчно бързо.

Беше малко странно Тина да не е около нея. Обаче работата трябваше да продължи.

След завръщането си Кейт трябваше да се справи с планина от задачи, за да навакса. Трябваше да се архивират тонове данни, да се довърши един наченат отчет за състоянието на проекта, да се попълнят множество бланки. Пакър кандидатстваше пред правителствената научна фондация за нова субсидия.

Рамото й все още бе твърде схванато, за да се справи с някои от старите си задължения. Кейт можеше много добре да си представи как изпуска петрито^[1] и запраща безценната системна фамилия стволови клетки на пода.

Но в един момент вече не можеше да се сдържа и остави бумащината настрана.

Отиде в лабораторията и извади от хладилника с пробите две петрита, пълни със заредени предметни стъкла.

Цитоплазмена левкемия прототип №3. Нуклеинов модел на стволова клетка 472Б.

Тристан и Изолда.

Кейт ги отнесе при микроскопа. Постави левкоцитната клетка на предметната масичка и включи мощния уред. Клетката с форма на завъртулка и добре позната точка в центъра заискри ярко пред погледа й. Кейт се усмихна.

— Здрасти, момиче…

Сякаш се срещаше със стара приятелка.

— Отдавна не сме се виждали — подхвърли Кейт, като настрои лещите. След това си сложи увеличителните очила и разположи малкия катетър над паничката със стволовата клетка. После с уверените движения на човек, който се беше справял с миниатюрните игри с топчета от кутиите с „Кракери Джак“, тя изолира пробата в малката стъклена тръбичка и я пренесе върху левкоцитното предметно стъкло.

Кейт фокусира увеличението. Пред очите й се появиха и двете клетки.

— Съзирам виновни погледи там вътре — засмя се Кейт. — Вие, приятели мои, нали не сте излизали с някой друг, докато ме нямаше?

Усещането да види тези познати неща беше вълнуващо. Кейт виждаше едно умалено подобие на размножаването на целия свят, което се съдържаше в мъничкия им грозд. Свят на яснотата и порядъка. Нещо, на което винаги можеше да се довери: съвършената симетрия на истината в една-едничка клетка.

Тя вкара сондата в стволовата клетка. Стори й се, че часовникът внезапно се е завъртял на обратно и всичко си беше така, както го беше оставила. Скоро Тина щеше да надникне през вратата и да обяви кофеинова тревога. Шарън беше жива. Мобилният телефон на Кейт никога не беше звънял с новината, че баща й е арестуван. Беше хубаво човек да се скрие в това за миг, макар да знаеше, че е фантазия.

— Кейт?

Тя вдигна глава. Беше Сунил.

— Извинявай. Казаха ми, че можеш да ми покажеш как да запиша данните на изображенията върху диск.

— Разбира се — усмихна се Кейт. Човекът не беше толкова лош. — Просто казвах „здравейте“ на неколцина стари приятели. Ще се видим след малко в библиотеката. Става ли?

Сунил й се усмихна в отговор.

— Благодаря.

Когато той излезе, Кейт отпусна челото си върху моста между окулярите на микроскопа. Истината беше, че нямаше и най-малка представа дали Тина щеше някога да се върне. Ако изобщо си останеше същата. Беше глупаво да се вкопчва в тази надежда. Работата не можеше да спре.

Внимателно прехвърли клетките обратно в стерилните панички. Тръгна да ги сложи отново в техния дом — хладилника.

Усети вибрацията на мобилния си телефон. „Сигурно е Грег, помисли си тя, за да ми честити първия работен ден.“ Кейт разтвори джиесема, докато коленичеше, за да достигне една по-ниска лавица на хладилника. Долепи телефона до ухото си.

— Ало?

Не беше чувала от месеци гласа от другата страна. Преди й се беше струвал приятелски, но сега я смрази. Петрито се изплъзна от ръката й и се разби на пода.

— Здрасти, Тиквичке!