Андрю Грос
Синята зона (7)

4.

Рааб се почувства така, сякаш го бяха ударили в стомаха. Лицето му побеля. — Нищо не знаех! — поклати глава. Внезапно гърбът на ризата му се просмука с пот. — Добре де, аз… взимал съм комисиони от „Арго“ — заекна той. — Но това беше по-скоро хонорар за намирането на фирмата, а не рушвет. Аз бях просто посредник. Хората непрекъснато го правят. Обаче, кълна се, не съм имал представа какво правят със златото. Пълна лудост — той огледа очаквателно лицата на агентите за някакви следи от разбиране. — В този бизнес съм от двайсет години…

— Двайсет години — Руиз скръсти ръце през гърдите си и се наклони назад. — Това е цифра, на която ще се спираме от време на време. Но сега… казахте, че Концерга пръв е дошъл при вас?

— Да — кимна Рааб. — Обясни, че иска да произвежда разни неща от злато. Че аз ще бъда негов брокер, ако му намеря контрагент. Че ще бъде много доходно. Аз го свързах с Харолд. Никога не съм чувал за „Би Кей Ей Инвестмънтс“. Или за Трухильо. Харолд е добър човек. Познавам го, откакто двамата за пръв път влязохме в този бизнес. Той просто се нуждаеше от работа.

— Господин Рааб, нали сте запознат със Закона срещу корумпираните организации с връзки с престъпни групировки, известен като ЗКОВГ? — разкри насоката на случая щатският прокурор. — Или със Закона за борба с тероризма, известен като Пейтриът акт^[1]?

— ЗКОВГ… — Рааб пребледня. — Той е срещу гангстерите. Пейтриът акт? По дяволите, за какъв ме мислите?

— ЗКОВГ гласи, че е нужно само да знаете за криминално деяние или повтарящо се участие в такова, за да имаме углавно престъпление. Без съмнение, вашето участие в уреждане на връзката между „Паз“ и „Арго“, да не говорим за потока незаконни плащания, които сте получавали от тях в продължение на години, недвусмислено представляват углавно престъпление. Също така бих желал да привлека вниманието ви, господин Рааб, към Пейтриът акт, според който от 2001 година е подсъдно да не се уведомяват властите за чекове над двайсет хиляди долара, получени от чуждестранна организация.

— Пейтриът акт… — коляното на Рааб се стрелна нагоре и след това надолу като пневматичен чук. — Какви, по дяволите, ги говорите?

— Ние твърдим — Намеси се специален агент Бут, като небрежно почесваше късата си червеникава коса покрай слепоочията, — че вие яко сте се прецакали, господин Рааб, да ме извините за израза. И онова, за което трябва да мислите сега е как да направите така, че нещата да поемат в удобна за вас посока.

— Удобна за мен? — Рааб почувства топлината в стаята по-осезателно. Мярнаха му се Шарън и децата. Как щяха да приемат това? Как би могъл изобщо да обясни… Почувства, че му се завива свят.

— Господин Рааб, не изглеждате добре — отбеляза Руиз, като се преструваше на загрижен. Той стана и му сипа чаша вода.

Рааб скри лице в дланите си.

— Мисля, че имам нужда от адвокат.

— О, вие нямате нужда от адвокат — специален агент Бут го гледаше с широко отворени очи, — а от целия шибан Департамент по правосъдие, за да тръгнат нещата във ваша полза.

Руиз се върна на масата и плъзна чашата с вода към него.

— Разбира се, може и да има начин да се измъкнете от тази каша.

Рааб прекара ръце през косата си. Той отпи глътка вода, за да охлади вътрешната си горещина.

— Какъв начин?

— Начин, който ще ви опази да не влезете във федерален затвор за следващите двайсет години — отговори Бут с усмивка.

Рааб почувства как стомахът му се сви от болка. Отпи още една глътка вода, подсмърчаше и преглъщаше смесица от сополи и горещи сълзи.

— Как?

— Концерга, господин Рааб. Концерга води до Рамирес и Трухильо. Гледали сте филми. Тук нещата стават по същия начин. Вие ни водите нагоре по стълбата, а ние намираме начин туй-онуй да изчезне. Естествено — добави агентът, — сам разбирате, че вашето приятелче Харолд Корнрайх също трябва да си замине.

Рааб го загледа с празен поглед. Харолд му беше приятел. Той и Одри бяха присъствали на джъстиновата бар мицвах^[2]. Синът им Тим току-що беше приет в „Мидълбъри“. Рааб поклати глава.

— Познавам Харолд Корнрайх от двайсет години.

— Господин Рааб, той вече е минало — Бут повдигна вежди. — Не бихте искали да му задаваме същите въпроси за вас, нали?

Руиз премести стола си от другата страна на масата и го приближи към този на Рааб по един някак задушевен начин.

— Господин Рааб, водите хубав живот. Онова, за което сега трябва да мислите е как да го запазите. Видях снимките в кабинета ви. Не съм сигурен как двайсет години във федерален затвор ще се отразят на семейството ви.

— Двайсет години?

Руиз се ухили.

— Нали ви казах, че пак ще се върнем на тази цифра.

Пристъп на ярост изпълни гърдите на Рааб.

Той скочи на крака. Този път му позволиха да го направи. Отиде при стената и започна да я удря с юмрук, после престана. Обърна се с лице към тях.

— Защо ми причинявате това? Всичко, което съм сторил е да срещна двама души. Половината от тези, които работят на златарската улица, биха направили същото. Хвърляте в лицето ми Пейтриът акт. Искате да предам приятелите си. Единственото, което съм направил, е да купувам злато. Мамка му, за какъв ме мислите вие?

Те не продумаха. Просто изчакаха Рааб бавно да се върне обратно на масата. Очите му горяха, той се тръшна отново на стола и ги разтърка с пръсти.

— Трябва да говоря с адвоката си.

— Искате защита и това е ваше решение — отговори Руиз. — Вие сте сготвена манджа, господин Рааб, каквото и да правите. Единствената ви възможност да се отървете от всичко това, е да говорите с нас. Но преди да проведете разговора с адвоката си, има и още нещо, което може да му кажете.

— И какво е то? — Рааб се вторачи в него, с цялото си същество усещаше безизходицата.

Агентът извади друга снимка от папката си и я плъзна по масата.

— Какво ще кажете за това лице? Познато ли ви е?

Рааб я взе. Загледа се в нея едва ли не почтително, докато лицето му бавно побледняваше.

Руиз започна да вади още снимки. Те, както и предишните, бяха правени по време на наблюдение. С това изключение, че на тези беше заснет самият Рааб. Беше в компанията на нисък, набит мъж с къси мустаци и плешиво теме. Едната беше направена от отсрещната страна на улицата през прозореца на кабинета му. Другата ги показваше как обядват в „Чайна грил“. Сърцето на Рааб слезе в петите.

— Айвън Бероа — промълви той, загледан тъпо в снимките.

— Иван Берос — кимна агентът на ФБР, сдържайки усмивката си.

Сякаш по даден знак вратата на стаята за разпити се отвори и някой влезе.

Очите на Рааб се ококориха.

Беше мъжът от снимката. Бероа. Облечен съвсем различно от това, което Рааб беше виждал. Не носеше кожено яке и джинси, а костюм.

Имаше и значка.

— Господин Рааб, мисля, че вече познавате специален агент Еспозито? Но ако паметта ви има нужда от освежаване веднага можем да ви пуснем записите, направени по време на срещите ви с него.

Рааб вдигна очи с побеляло лице. Хванаха го. Беше се прецакал.

— Както ви казахме в началото — агент Руиз започна да прибира снимките с престорена усмивка, — нещата винаги се получават най-добре, когато човек няма какво да крие.