Андрю Грос
Синята зона (69)

66.

Кейт слушаше свистенето на гумите в дъжда на закъснялата кола, която минаваше по улицата. Светлината на уличната лампа под нейната спалня никога не й се бе струвала толкова ярка. Очите й бяха отворени. Часовникът на нощното шкафче до нея показваше 3:10 сутринта.

Не можеше да заспи.

Въпросът на Меркадо продължаваше да ехти в главата й: „Кейт, вратата е отворена. Искаш ли да прекрачиш през прага?“

Как може да продължава да го отрича?

Баща й е бил част от фамилията Меркадо. Тя е била неговото семейство. Не просто едно братство, а неговото семейство. Истинското. От раждането му досега. Fraternidad. Баща му е бил бос на фамилията. Беше скрил това от онези, които обичаше. „Ако изобщо някога ни е обичал истински.“ Сега бе свободен да преследва брат си за това, че го беше предал. Майка й беше мъртва. Брат й и сестра й се криеха.

Тази истина не освобождаваше никого.

Съзнанието й все се връщаше на мургавата жена с европейски черти, която държеше на ръце своя син. Бабата на Кейт. Бяха дошли тук от Колумбия, а не от Испания. „Дълги години беше мой защитник“, беше казал Меркадо за нейния дядо. Дядото, когото смяташе за умрял преди години, и то в Испания. Беше починал наскоро. С неговата смърт старите обвързаности бяха прекъснати. Това бе изпратило баща й на едно пътуване на мъстта и наказателните акции, които бяха толкова отвратителни, толкова невероятни, че всеки път, когато се замислеше за тях, имаше усещането, че я удрят с юмрук в стомаха. Семейството им беше пожертвано, за да може баща й да се вмъкне в програмата.

Където брат му се криеше от двайсет години.

Кейт се извърна от прозореца. Какво им беше казала Маргарет Сеймор?

„Аз съм нещо като специалист по фамилията Меркадо.“

За техните случаи е отговарял един и същи агент.

Сега разбра значението на тези думи. Su deber. Неговият дълг. Най-много болеше това, че я бе лъгал през всичките тези години. Беше лъгал всички тях.

Кейт се изправи в леглото с мокра от пот нощница. Грег се размърда до нея. Вече не знаеше как е правилно да постъпи. Да разкаже всичко, което знаеше, на Кавети? За снимката, която беше намерила. Бен и Меркадо. Плюс онова, което Хауърд й беше разкрил. Как баща й сам се е натопил. И всичко, което възрастният мъж й беше разказал в парка.

Защо?

ПЗС никога не беше играла честно с нея. През цялото време те защитаваха Меркадо. През цялото време са знаели неговата тайна.

Те търсеха отчаяно баща й.

След известно време Кейт се унесе и заспа, но за кратко и на пресекулки. Сънува сън. Баща й беше на брега на океана, където за пръв път му каза, че няма да се включи в програмата. Той изглеждаше толкова далечен и смазан тогава. Докосването му беше несигурно и боязливо.

Когато се обърна към нея, в очите му имаше злобен блясък.

Очите на Кейт се отвориха. Часовникът показваше 4:20. Възглавницата й беше подгизнала от пот. Сърцето й блъскаше лудо.

Беше сбъркала в преценката на реакцията му.

През цялото време Кейт си беше мислила, че това, което се излъчва от него, е просто срам. Затова не можеше да я погледне. Срам, който никога преди не се е налагало да понася. Но не срам беше изписан на лицето му.

Това бе лицето на мъжа от спомена във влака. Кошмарът от нейното детство. Човек, когото никога преди това не бе виждала. С длан, която сграбчва ръката майка й и чужд блясък в очите.

Юмрукът му се издигна!

„Кой стреля по къщата ни онази нощ? — запита се Кейт. — Кой уби мама?“ Наистина ли искаше да прекрачи този праг?

„Тате, защо си на тази снимка?“

От другата половина на леглото Грег се протегна и опипом затърси рамото й.

Тя се сгуши в обятията му. Той промърмори:

— Наред ли е всичко?

Тя поклати отпуснатата си на възглавницата глава с насълзени очи.

— Не.

Вече не знаеше на кого да вярва.

— Грег, нали винаги ще си до мен? И винаги мога да ти имам доверие?

— Разбира се, котенце — притисна я по-здраво той.

— Не, Грег. Искам да го чуя. Знам, че е глупаво, но само този път. Моля те…

— Кейт, можеш да ми имаш доверие — прошепна той нежно.

Тя затвори очи.

— Скъпа, каквото и да се случи, ти винаги ще имаш мен.