Андрю Грос
Синята зона (67)

64.

Всичко около Кейт рухна.

Тя почувства как нещо като вътрешно земетресение я разцепва на две. Издърпа верижката с половинката на слънцето, което висеше на врата й. После го съедини с това на Меркадо върху дланта си.

Пасваха си напълно.

— Познаваше ли майка ми? — погледна го внимателно, впила поглед в ясните му сини очи.

— Нещо повече от познаване, Кейт. Ние бяхме familia.

— Семейство?

Той кимна и я хвана за ръката. Този път тя не се дръпна. Ръцете му бяха корави, но в тях имаше и нежност. После й обясни част от история, която никога не бе чувала.

— Твоят баща ти е казал истината. Дошъл е тук като момче. Но не от Испания, а от Колумбия. От нашата родина. Майка му беше любовница на моя баща. След като майка ми умря от възпаление на дробовете, майката на Бен стана любовта на неговия живот.

— Роуз — кимна Кейт. Съзнанието й се стрелна обратно към снимката на жената, която беше намерила, и си припомни лицето на мъжа до нея и до баща й като бебе. На нейния дядо.

— Роса — той поклати глава и продължи на испански. — Кейт, тя беше красива жена. От Буенос Айрес. Следваше живопис. Беше пълна с живот. Разбира се, те никога не биха могли да се оженят. Дори по онова време в Колумбия подобен съюз не можеше да бъде позволен.

Кейт разбра какво се опитва да й каже.

— Защото е еврейка — отбеляза тя.

— Si, Eva judia — кимна старият човек. — Когато му роди дете, тя трябваше да се премести.

— Баща ми… — Кейт се облегна на облегалката.

— Бенджамин. Кръстен е на нейния баща. Така е дошла тук.

Внезапно всички въпроси за миналото на баща й започнаха да отпадат. Ето защо не знаеше нищо за живота на своята баба. Не бяха дошли от Испания. През цялото време той беше крил истината. Останалото си дойде на мястото като късчета от пъзел: баща й бе организирал своя собствен арест. Беше отишъл да се срещне с Маргарет Сеймор точно както твърдяха Кавети и ФБР. И тази снимка на двамата мъже пред портата. Смразяващото име над главите им: Меркадо. Другият мъж от снимката сега стоеше пред нея. Неговият брат. Сега всичко придоби смисъл. Очите й се обърнаха към счупения медальон — двете половини на едно слънце.

— В него се крият тайни, Кейт — беше казала Шарън, когато пъхна медальона в ръката й. — Един ден ще ти ги разкажа.

„Майка ми е знаела!“

— Майка ти ми даде това — обясни Меркадо. — Знаеше, че един ден аз ще ти разкажа всичко, не той. Сега трябва да осъзнаеш — мъжът се усмихна, — че не съм виновен за онова, което й се случи.

— Не! — сякаш стена се издигна у Кейт. Ръцете й трепереха, но гласът й бе твърд. — Твърдиш, че е убил собствената си жена. Не е възможно. Той я обичаше. Виждала съм ги. Повече от двайсет години. Това не беше лъжа.

— Кейт, казах ти, че тази връзка е по-силна от онова, което ти познаваш като любов. През всичките тези години в програмата аз нито веднъж не разкрих онова, което сега казах на теб. Аз никога не го предадох.

— Защо ми разказваш това? Защо се разкри? Какво искаш да направя?

— Кейт, искам да ми помогнеш да го намеря.

— Защо? За да можеш да го убиеш и за да не те убие той. Каквото и да се е случило, той все още е мой баща. Докато не ме погледне в очите и не ми каже, че той е извършил това. Трябва да го чуя от него, а не от теб… Ти каза, че всичко, в което цял живот съм вярвала, е било лъжа.

— Не лъжа, а защита. За вашата собствена…

— Лъжа!

Оскар Меркадо хвана юмрука й и разтвори пръстите й. После взе двете половинки на строшеното на две ацтекско слънце, протегна се и ги закачи на врата й. Те се полюшкаха малко, а после застинаха на гърдите й като едно цяло. Едно цяло златно слънце.

— Кейт, нали искаш да научиш истината? Това е твоят шанс. Вратата е отворена, Кейт. Искаш ли да прекрачиш прага?