Андрю Грос
Синята зона (6)

3.

Свалиха белезниците на Рааб едва в главното управление на ФБР на Фоли Скуеър в Долен Манхатън, когато го въведоха в гола тясна стая с дървена маса и метални столове и няколко избелели плаката на издирвани лица, закачени на таблото за съобщения на стената.

Той седна, втренчен в малкото огледало, през което бе сигурен, че го наблюдават. Виждал беше нещо подобно в криминалните филми по телевизията. Знаеше какво трябва да им каже. Беше го репетирал безброй пъти. Всичко това е безумна грешка. Той е просто един бизнесмен. През целия си живот не бе направил нищо незаконно.

След двайсетина минути вратата се отвори. Рааб се изправи. Влязоха същите двама агенти, които го арестуваха, следвани от слаб млад мъж в сив костюм и къса, ниско подстригана коса, който постави едно куфарче на масата.

— Аз съм специален агент Бут и отговарям за операцията — обяви високият оплешивяващ агент. — Вече се запознахте със специален агент Руиз. Това е господин Нардоци. Той е федерален прокурор в Департамента по правосъдие и е запознат с вашия случай.

— Моят случай? — Рааб се насили да се усмихне колебливо, като оглеждаше с лека тревога дебелите им папки, без да вярва и дума от това, което чува.

— Господин Рааб, онова, което ще направим, е да ви зададем няколко въпроса — започна агентът от латиноамерикански произход Руиз. — Моля, седнете. Мога да ви уверя, че всичко ще бъде много по-лесно, ако можем да разчитаме на вашето пълно сътрудничество и просто отговаряте колкото може по-честно и ясно на въпросите.

— Разбира се — кимна Рааб и седна отново.

— Ние ще записваме разговора. Нали нямате нищо против? — попита Руиз, докато поставяше един обикновен касетофон на масата, без да изчака отговора му. — Това е и за ваша защита. Освен това, когато поискате, може да присъства адвокат.

— Не ми трябва адвокат — поклати Рааб глава. — Нямам какво да крия.

— Това е чудесно, господин Рааб — намигна му Руиз непринудено. — Тези неща обикновено минават най-добре, когато хората нямат какво да крият.

Агентът извади купчина документи от папката и ги подреди на масата.

— Господин Рааб, чували ли сте за „Паз Експорт Ентърпрайзис“? — започна той, обръщайки първата страница.

— Разбира се — потвърди Рааб. — Те са едни от най-големите ми клиенти.

— И какво правите за тях? — попита го агентът на ФБР.

— Купувам злато. На свободния пазар. Те работят в областта на масовото производство на бижута или нещо такова. От тяхно име го изпращам на посредник.

— „Арго Манюфакчъринг“ — Намеси се Руиз и отгърна поредната страница от бележките си.

— Да, „Арго“. Ако става дума за това…

— И какво прави „Арго“ с всичкото това злато, което вие купувате? — прекъсна го Руиз за пореден път.

— Не знам. Те са производители. Преработват златото в листове или каквото там поиска „Паз“.

— Бижута — промърмори Руиз иронично и вдигна очи от бележките си.

Рааб отвърна на погледа му.

— Какво правят със златото, си е тяхна работа. Аз просто го купувам.

— И откога доставяте злато на „Арго“ от името на „Паз“? — продължи разпита Бут, който изглежда отговаряше за разследването.

— Не съм сигурен. Трябва да проверя. Може би от шест или осем години…

— От шест или осем години — агентите се спогледаха. — И през цялото това време, господин Рааб, не сте имали никаква представа какво правят, щом получат златото от вас?

Това прозвуча като реторичен въпрос, но те изглежда очакваха отговор.

— Правят различни неща — вдигна рамене Рааб. — За различни клиенти. Бижута, позлатени неща, украшения за писалища, преспапиета…

— Те използват прекалено големи количества злато — отбеляза Бут, докато плъзгаше поглед по колона от цифри — за писалищни украшения и преспапиета. Не смятате ли? Миналата година — сто и трийсет фунта^[1]. Грубо по шестстотин и четирийсет долара унцията^[2]. Това прави над трийсет и един милиона долара, господин Рааб!

Цифрите изненадаха Рааб. Той почувства капка пот да се стича по слепоочието му. Облиза с език устните си.

— Казах ви. Аз съм в бизнеса с трансакциите. Те ми дават договор и всичко, което правя, е да им доставя златото. Вижте, може би, ако ми кажете за какво е цялата тая работа…

В отговор Бут се вторачи в него така, сякаш е изумен. Със скептична усмивка, която се стори на Рааб подплатена с факти, Руиз отвори своята папка и извади няколко нови листа. Черно-бели снимки. Осем на десет. На всички имаше всекидневни неща. Пособия за книги, преспапиета и някои основни инструменти: чукове, отвертки, мотики.

— Господин Рааб, разпознавате ли някои от тези предмети?

За първи път Рааб почувства как сърцето му ускорява ритъм. Той предпазливо поклати глава.

— Не.

— Вие получавате пари от „Арго“. Нали така, господин Рааб? — изненада го Руиз. — Рушвети…

— Комисиони — поправи го той, подразнен от тона му.

— В добавка към комисионите ви — настоя агентът, без да отмества поглед от него. Той плъзна друг лист по масата. — Колко е обичайната комисиона при търговията със стоки за широко потребление? Един и половина-два процента? А вашата е шест до осем на сто, господин Рааб. Така ли е?

Руиз продължаваше да го гледа изпитателно. Гърлото на Рааб пресъхна. Осъзна, че си играе със златните копчета за ръкавели „Картие“, които Шарън му бе подарила за петдесетия рожден ден, и рязко спря. Погледът му се стрелкаше между двамата агенти и прокурора, докато се опитваше да прецени какво се върти из главите им.

— Както казахте и вие, те използват доста злато — отговори Рааб. — Но какво правят с него, си е тяхна работа. Аз просто го доставям.

— Онова, което правят с него, господин Рааб — гласът на агент Бут, изгубил търпение, стана твърд — е да го изнасят. Тези бижута, които споменахте, не са направени от стомана, бронз или златни листове. Те са от чисто злато, господин Рааб. Оцветяват ги и ги оксидират, за да изглеждат като обикновени украшения. Подозирам, че знаете това. Господин Рааб, имате ли някаква представа къде отиват тези дрънкулки?

— Предполагам, че някъде в Южна Америка — Рааб си възвърна гласа, който заехтя дълбоко в гърлото му. — Обясних ви, аз просто купувам за тях. Не съм сигурен, че разбирам какво точно става.

— Господин Рааб, става това — Бут се приведе, за да го погледне в очите, — че вече сте нагазили с единия крак в кофа с лайна. Ние просто искаме да разберем дали другият също е вътре, или не. Казахте, че сте работили с „Арго“ между шест и осем години. Знаете ли кой е собственикът на фирмата?

— Харолд Корнрайх — отговори по-уверено Рааб. — Познавам добре Харолд.

— Хубаво. А „Паз“? Знаете ли кой я ръководи?

— Мисля, че се казва Спеса или нещо такова. Виктор. Срещал съм се няколко пъти с него.

— Всъщност, Виктор Спеса, чието истинско име е Виктор Концерга — Руиз плъзна една снимка по плота, — е изпълнителен съдружник в „Паз“. „Паз“ е регистрирана от офшорно дружество с ограничена отговорност, самото то с регистрация на Каймановите острови. „Би Кей Ей Инвестмънт“ — Руиз пръсна още няколко снимки на масата. Кадри от наблюдение. Мъжете определено приличаха на латиноамериканци.

— Познавате ли някого от тях, господин Рааб?

Сега Рааб наистина се разтревожи. По гръбнака му бавно започна да се стича струйка студена пот. Той взе снимките, разгледа ги внимателно една по една. После несигурно поклати глава.

— Не.

— Виктор Концерга, Рамон Рамирес, Луис Трухильо — рече главният от ФБР. — Тези лица са вписани като управляващи служители на „Би Кей Ей“, получателя на масовите стоки, в които се преработва вашето злато. Трухильо — продължи Руиз и плъзна към него друга снимка на нисък, набит мъж, който се качва в мерцедес — е един от тези, които управляват парите на фамилията Меркадо от колумбийския наркокартел.

— Колумбия! — повтори като ехо Рааб, а очите му се ококориха.

— И за да не бъда криворазбран, господин Рааб — агент Руиз пак намигна, — не говорим за „Б“ отбора.

Рааб се беше вторачил в тях с раззината уста.

— Златото, което купувате от името на „Паз“, се претопява в обикновени масови стоки, после те се оцветяват или оксидират и се изпращат обратно в Колумбия, където се преработват наново в кюлчета. „Паз“ е просто фасада. Тя е сто процента собственост на наркокартела Меркадо. Парите, които ви плащат за вашите „трансакции“, както ги наричате, са спечелени от разпространение на наркотици. Златото, което вие доставяте — агентът примигна, — е средството, с което връщат парите у дома си.

— Не! — скочи Рааб на крака, като този път очите му пламтяха предизвикателно. — Нямам нищо общо с това. Кълна се. Аз доставям злато. Това е всичко. Имам договор. Този Виктор Концерга ме нае, както правят много хора. Ако се опитвате да ме сплашите, добре, успяхте да привлечете вниманието ми. Действа! Но колумбийци… Меркадо… — той поклати глава. — Невъзможно. Какво мислите, че става тук?

Бут само потърка челюстта си с ръка, сякаш не бе чул и думичка от онова, което говореше Рааб.

— Когато Концерга ви потърси, господин Рааб, какво точно поиска от вас?

— Каза, че има нужда от злато. Искаше да го преработва в определени стоки.

— И как се получи така, че се е свързал с „Арго Манюфакчъринг“?

Рааб подскочи. Сега разбра. Беше съвсем ясно накъде води разпитът. „Арго“ беше собственост на негов приятел. Харолд. Той ги беше запознал.

И от години му плащаха добре заради това, че беше уредил сделката.

Точно в този момент прокурорът от Департамента по правосъдие, който досега беше мълчал, се наклони напред и попита:

— Господин Рааб, нали разбирате определението за пране на пари?