Андрю Грос
Синята зона (57)

54.

Линейката влезе направо на площада.

Светлините й проблясваха. Полицаите отблъскваха тълпата назад. Една фелдшерка беше клекнала до нея. С успокояващ глас опитваше да я придума да пусне майка си от обятията си.

Кейт не искаше. Просто не можеше.

Полицията изтласка тълпата назад в един широк, мърморещ полукръг. Всички сочеха към червената сграда зад тях. Хотел „Лапиер“. Оттам бяха дошли изстрелите. Кейт не погледна нататък. Тя просто продължаваше да държи майка си. „Мамо, какво искаше да ми кажеш? — тя се вгледа в неподвижните зелени езерца, в които се бяха превърнали очите на Шарън. — Какво не ти позволи да ми кажеш това копеле?“

Рамото я болеше. Но тя почти не го усещаше. Фелдшерката азиатка, все още се опитваше да я склони да пусне майка си.

— Мила, трябва да легнете по гръб. Тук сме, за да ви помогнем. Ранена сте. Само ни позволете да ви прегледаме.

Кейт продължи да клати глава и да повтаря отново и отново:

— Добре съм…

Всичко това й се струваше като криминален филм, гледан стотици пъти. Като изключим факта, че сега го преживяваше. Мереха нейното кръвно налягане, нея молеха да легне назад, докато покриваха ръката й със сензори. Нейната майка се опитваха да измъкнат от ръцете й.

— Ние ще се погрижим за нея. Може да ни я оставите вече.

Най-накрая Кейт пусна майка си. Те внимателно положиха Шарън върху количката. Изведнъж Кейт се почувства много самотна. И уплашена. Целият й пуловер беше в кръв. Воят на сирени я изтръгна от унеса й. Тогава за пръв път усети по бузите й да се стичат сълзи.

Истина беше.

— Трябва да постъпите в болница — фелдшерката клекна до нея и я накара да легне назад. — Тя ще бъде закарана на същото място, обещавам. Ще можете да я видите там. Как се казвате?

Кейт ги остави да я сложат на количката. Погледна право в синьото небе. Същото синьо небе беше видяла от стаята си в хотела.

— Кейт.

Мисълта й се зарея. Сети се за Джъстин и Емили. Кой щеше да им каже? Трябваше да научат. Къде щяха да идат сега? Кой щеше да се грижи за тях? А Грег… Кейт внезапно осъзна, че трябва да му се обади. Да му каже, че е добре.

— Трябва да се обадя на съпруга си — промълви тя. Опита се да седне. Не беше сигурна дали някой я е чул.

Те забутаха количката й към линейката. Не можеше повече да се бори. Почувства замайване, не можеше повече да се съпротивлява на подтика да затвори очи.

Внезапно се сети, че оставя нещо, нещо много важно.

— Почакайте! — Кейт се протегна и сграбчи един от фелдшерите за ръката.

Количката спря. Жената се наведе по-близо до нея.

— Там на масата има нещо. Една снимка — тя се опита да посочи, но дясната й ръка не помръдна. И вече не знаеше в коя посока. — Не мога да я оставя. Тя е някъде там.

— Уенди, трябва да тръгваме — колегата на фелдшерката забута количката.

— Моля ви — Кейт опита да се надигне. Тя стисна повторно ръката на фелдшерката. — Трябва ми. Много ви моля…

— Рей, почакай за секунда — обади се жената.

Кейт отпусна глава назад. Не чуваше нито сирените, нито шума на тълпата, а само крясъците на чайките и звуците от пристанището, които стигаха до нея приглушени. Беше ден на надежди и обещания. Бризът погали лицето й. За миг забрави защо е тук.

Фелдшерката се наведе към нея и пъхна нещо в ръката на Кейт.

— Това ли е?

Кейт плъзна пръсти по снимката като незряща. Майка й я беше държала.

— Да. — По нея имаше петънца от кръв. Тя погледна нагоре към жената. — Благодаря ви.

— А сега трябва да ви закараме в болницата. Да тръгваме.

Кейт почувства как количката се поклаща, когато я вдигат. Сирената зави. Не можеше да се съпротивлява повече. Навсякъде около нея цареше възбуда. Замаяна, тя затвори очи.

Онова, което видя, я уплаши. Баща й стоеше пред портата и се усмихваше.

Тя искаше да произнесе три думи. Въпросът, на който майка й не можа да отговори.

— Защо си там?