Андрю Грос
Синята зона (54)

51.

— Божичко, мамо… — зяпна Кейт и се залепи за рамото на майка си. Те се погледнаха за миг и трепетно потънаха в обятията си.

— Кейт… — Шарън силно я притисна, милвайки я по косата. — О, боже, не мога да повярвам, че си ти.

Кейт не можа да се сдържи и започна да хлипа.

Разплака се, защото най-после видя лицето на майка си в това невъзможно, съсипващо нервите пътуване. Всичко просто се изля от нея. Емили и Джъстин изпълзяха от сенките и после, докато сестра й я прегръщаше, тя опита да възстанови самообладанието си. Джъстин не спираше да се усмихва.

Не можеше да повярва, че наистина ги вижда. И те не можеха да повярват, че тя е пред тях. Шарън притисна показалец до устните в предупреждение да сдържат вълнението си.

— Как ни намери? — попита Ем.

— Ти си причината — прегърна я Кейт. Разказа им за имейла за концерта на групата и как е тръгнала по маршрута на турнето, как е била в три града през последните три дни, показвайки снимката на Ем в различните клубове по скуош, без изобщо да знае дали някога ще успее да ги намери.

А сега беше тук.

— Не ме интересува как си ни открила — Шарън привлече Кейт плътно до себе си. — Щастлива съм, че го направи. Нека те погледна — тя отстъпи крачка назад.

Кейт отмахна кичурите коса, увиснали пред очите й:

— Промъкнах се отзад и после се плъзнах в езерото. Сигурно изглеждам като блатно същество.

— Не — Шарън поклати глава с грейнали дори в този сумрак очи. — На мен ми се струваш хубава.

— Ти също си хубава — усмихна се Кейт. Те отново се прегърнаха.

Джъстин беше пораснал, висок почти метър и осемдесет, слаб и върлинест, а косата му си беше все така чорлава. Емили се бе наляла като млада жена. Косата й с изрусени кичури, които Кейт много хареса, стигаше до раменете. На лявото си ухо носеше две малки сребърни халки.

А мама… Беше тъмно, осем вечерта. Нямаше и грам грим по лицето си. Носеше светлосин пуловер „Феър Айл“ и кадифена пола. Кейт забеляза няколко бръчици в ъгълчетата на устата и очите, които не си спомняше да е виждала преди.

Но очите й бяха искрящи и големи. На лицето й грееше топла усмивка.

Кейт я прегърна.

— Мамо, изглеждаш страхотно.

Засипаха я с въпроси. Как е Тина? А Грег? Кейт виновно поклати глава.

— Той дори не знае, че съм тук.

Настана кратка пауза. Те я гледаха, а действителността пропълзя в навеса за лодки.

— Кейт, защо си тук? — напрегнато попита майка й. — Знаеш колко е рисковано да правиш това.

— Нещо за татко? — интересува се Кейт и кимна в отговор на въпроса.

— Не. Нищо не ни казват. Дори не знаем дали е жив, или мъртъв.

— Мамо, мисля, че е жив. Намерих нещо, което трябва да ти покажа. — Но не искаше да започне сега разговора, не и пред Джъстин и Емили. — Първо си помислих, че лъжат и прикриват нещо. Разбиха апартамента ни и сложиха бръмбари на телефоните.

— Кой, Кейт? — попита объркано Шарън.

— Хората от ПЗС. Кавети. ФБР. Но аз намерих тази снимка в една папка, пълна с таткови неща, която беше останала в къщата — бръкна в якето си. — Тя променя нещата, мамо. Променя всичко.

Майка й постави ръка на рамото й.

— Кейт, има някои неща, за които трябва да поговорим. Но не тук.

Чуха някакво движение откъм къщата. Агентът, когото Кейт беше видяла да влиза, слезе от задната веранда и плъзна лъча на фенерчето по задния двор.

Шарън изтласка Кейт настрани от светлината и прошепна:

— Не можеш да останеш тук, скъпа. Ще се видим утре. В града. Ще ти се обадя. Но вече трябва да тръгваш.

— Няма да тръгвам — отвърна Кейт, — не и сега. Тя притисна Ем и Джъстин. — Не зная кога ще ви видя пак.

— Налага се, Кейт. Ще се обадим на Кавети. Ще му кажем, че си ни открила и че си тук. Трябва да ти разреши да останеш няколко дни. Междувременно аз ще дойда утре в града. Ще си поговорим за някои неща.

Кейт отново притисна Ем и Джъстин към себе си и кимна неохотно:

— Добре.

— Кой е там? — провикна се единият от агентите. Светлината от фенерчето дойде малко по-близо.

Шарън тласна Кейт към вратата на навеса за лодки.

— Трябва да тръгваш!

Тя нежно докосна лицето на дъщеря си. После очите й светнаха. Внимателно повдигна нещо около врата на Кейт.

— Носиш медальона си.

— Никога не го свалям — потвърди Кейт. Те се прегърнаха за последен път и после Кейт скочи от пристана и се плъзна надолу по кея към езерото.

— Утре ще ти разкажа нещо за него — прошепна майка й.