Андрю Грос
Синята зона (52)

49.

А Гелер. Името се въртеше из главата на Кейт, когато каза на таксито да спре доста по-надолу от мястото, където се издигаше обкованата с летви бяла постройка, опряна в езерото и встрани от Хуанита Драйв в Къркланд.

„Хубава къща“, помисли си Кейт. Дори сега, в тъмното, имаше нещо в нея, което я накара веднага да я хареса. Този дом можеше да бъде на всеки. На съседското семейство. Простият факт, че майка й, Емили и Джъстин са там вътре, я накара да се усмихне. Гелер.

— Тук ли отиваме, госпожице?

Тя се сети за деня, когато всички заедно за пръв път видяха къщата в Ларчмънт. Мама само стоеше в огромното фоайе с широко разтворени очи.

— Толкова е голяма.

Татко я заведе до прозорците, които гледаха към океана, сияещ от гордост.

— Ние ще я напълним, Шарън.

Ем се втурна обратно вътре и сграбчи ръката на Кейт:

— Няма да повярваш, дори куличка си има.

„Ще я напълним, Шарън.“

„А после ще я изоставим.“

— Искате ли да вляза в алеята? — попита таксиметровият шофьор, който носеше тюрбан, и тя се обърна.

— Не — отговори Кейт, несигурна какво да направи, — просто спрете ето там.

Таксито спря до бордюра пред модерен дом от кедрово дърво и стъкло под високи вечнозелени дървета, на две къщи от тяхната. Кейт беше нервна. Забеляза няколко коли на улицата. Знаеше, че там вероятно гъмжи от агенти от ПЗС, че вероятно са известени за нея и че ако я открият, след по-малко от трийсет секунди ще й нахлузят белезници.

Обаче фактът, че семейството й бе толкова близо, на една ръка разстояние, я накара да разбере, че вече няма връщане. Не ги беше виждала повече от година. Внезапно Кейт се сети какво да направи. Не знаеше дали вътре в къщата има агенти. И дали телефоните им се подслушват. Може би е по-добре да ги чака пред клуба за скуош? Може би е по-разумно да накара таксито да обърне и да се заеме с това някой друг ден?

— Какво смятате да правите, госпожице? — попита шофьорът, като посочи апарата със сметката.

— Съжалявам, но не съм сигурна.

Най-накрая извади мобилния си телефон. Пръстите й леко трепереха, беше потна и се чувстваше така, сякаш отново беше в лодката си, стиснала греблата преди началото на важно състезание. Нервно набра номера, който момичето от клуба по скуош й бе дало. Започна да звъни. Стомахът й беше свит на топка. Очакваше всеки момент да се разнесат крясъци и да светнат прожектори.

Емили вдигна:

— Ало?

Кейт едва се сдържаше:

— Чудех се, какво би казала за една среща мечта с предплатени разноски със Стивън Дженкинс от „Търд Ай Блайнд“?

Настъпи пауза.

— Кейт?

— Да, Ем — Кейт почувства как очите й се навлажняват. — Аз съм. Аз съм, скъпа…

Внезапно чу как Емили започна да пищи:

— Това е Кейт! Това е Кейти! — звучеше така, сякаш троши стъпалата в къщата. — Мамо, Джъст, Кейт е на телефона! Как откри този номер? Не мога да повярвам, че звъниш тук! Напълно ли си полудяла?

Кейт се засмя зашеметена.

— Не зная… Може и да съм.

Чу гласове от далеч. Майка й и Джъстин се скупчиха около телефона.

— Божичко, толкова време мина. Кейт, има толкова много дати разказвам. Кейт, къде си? — попита Емили.

Кейт се загледа в къщата. Трябваха й няколко секунди, за да успее да проговори.

— Отвън.