Андрю Грос
Синята зона (50)

47.

Фил Кавети взе автобуса, който свързваше летище Ла Гуардия и Ню Йорк в седем сутринта и отиде право в централата на ФБР в Долен Манхатън.

Пословичните лайна бяха попаднали право във вентилатора.

Сякаш фактът, че една от най-близките му колежки беше намерена мъртва, не беше достатъчен, та на всичко отгоре един от подопечните й бе замесен в убийството й. А сега друг неин случай, един от най-ценните обекти за правителството, включен в Програмата за защита на свидетелите, човек, чиято информация бе изпратила десетки престъпници в затвора, също беше изчезнал.

Кавети не бе способен да свърже парчетата от пъзела по-нататък от картината на катастрофата, която бе разбила неговата собствена кариера. Това, което виждаше, не му харесваше. Направо трябваше да забрави Северен Мичиган. По-вероятни за него сега бяха ледените полета на Северна Дакота. Беше абсолютно наложително да намерят Рааб. Още по-важно беше да открият Ерген номер едно.

А сега и Кейт Рааб беше изчезнала. Направо не беше за вярване.

Когато пристигна, Нардоци и специален агент Бут чакаха в малката заседателна зала на четвъртия етаж във федералната сграда „Джавитс“.

— Дано да е важно — прокурорът остави мобилния си телефон с доста раздразнен вид, — защото имам един младши прокурор, който ще се включи, за да проведе разпита на пакистански шофьор на такси, заговорничил до щанда на билети на Таймс Скуеър.

Кавети извади три папки от чантата си:

— Повярвай ми, важно е.

Той хвърли на масата докладите, които беше приготвил за заместник-директора. Те бяха обозначени с надпис „Ограничен достъп“. Вътре бяха докладите на ФБР за Маргарет Сеймор, последвалото изчезване на Бенджамин Рааб и произшествието в река Харлем с неговата дъщеря Кейт. Една или две важни подробности бяха пропуснати.

— И така, къде, по дяволите, е Кейт Рааб? — попита Алтън Бут, отпивайки глътка от кафето си.

— Изчезнала е.

— Изчезнала? Да не е духнала в Пуерто Валярта^[1]? Мислех, че след случилото се на реката я охранявате денонощно?

— Изчезнала е, като е оставила агента да пази кучето — Кавети затвори очи от огорчение. — Преди два дни се е качила на самолет на „Юнайтид“ за Сан Франциско. Къде се озовала след това, можем само да предполагаме. Била е достатъчно умна, за да не наеме кола на летището. Пуснали сме нашите хора да проверяват такситата.

— Такситата — Бут се вторачи в него. — Фил, да знаеш, че тази ваша Синя зона започва да става прекалено населена за моя вкус.

Кавети се усмихна снизходително. Човекът на ФБР не знаеше какво ще му се стовари.

— Какво е вашето предположение? — попита Нардоци. — Защо ще бяга? И защо в Сан Франциско? Защото някой я е нападнал?

— Можем само да предполагаме, че баща й се е свързал с нея. Не се е обаждала. Оставила е само една неясна бележка. Съществува и вероятността да се опита да се свърже със семейството си — той хвърли поглед към агента на ФБР. — Може би ще искате да изпратите някого там. Веднага.

Бут надраска нещо в бележника си и въздъхна.

— Хайде, Фил, тази загриженост за момичето е направо трогателна. Ако работата със защитата на свидетелите не се получава, може би следващия път трябва да се замислиш за Отдела за децата и семействата.

— Загрижен съм за нея, Ал. Наистина.

Пронизителният поглед на Нардоци се впи в него:

— Фил, има нещо, което не ни казваш. Защо, по дяволите, сме тук? Защо ме измъкнаха от съда?

— Маргарет Сеймор — Кавети прочисти гърлото си. Време беше да запълни празнините. — Тя беше агент по случая…

— Агент по чий случай? — Алтън Бут остави чашата с кафе и се изправи.

Кавети отново отвори чантата си. Този път извади приложението към своя доклад, съдържащ важните подробности, които бяха изпуснати. Кого защитаваше Маргарет Сеймор. Ерген номер едно.

Той го хвърли на масата и преглътна.

— Ал, опасявам се, че Синята зона е по-препълнена, отколкото мислиш.