Андрю Грос
Синята зона (49)

46.

Два дни по-късно таксито на Кейт спря пред сградата в испански стил с циментова замазка, сгушена зад ресторанта „При Арби“ в търговския център в Мил Вали, Калифорния, от другата страна на залива на Сан Франциско.

— Това ли е, мадам? — попита шофьорът, докато проверяваше жълтите числа на номера, залепени над стъклената врата на сградата.

Кейт се опита да прочете надписа. Това бе четвъртото място, което посещаваше днес. Почувства се поуморена от разликата във времето и обезкуражена. Вече се съмняваше, че мозъчната й атака не е била проява на гениалност, а просто лудешко преследване на вятърни мелници, което ще й докара големи неприятности по-късно.

— Да, това е — тя отвори вратата.

Над входа пишеше: Скуош клуб „Златната врата“.

Кейт реши да започне с района около залива. Знаеше, че не може да наеме кола, тя можеше да бъде проследена, така че използваше таксита. Вчера я бяха закарали долу, до Пало Алто и Сан Хосе, а по-рано днес — до клуб „Атлетик“ в центъра, после по моста през залива до един спортен комплекс в Бъркли. Никой не разпозна снимката на Ем. В нито един от клубовете. Сан Франциско бе само един от градовете. Кейт трябваше да отиде в още три, следвайки турнето на групата. И да обиколи много клубове.

След като се изплъзна от Олива, тя пое право към летището. Малкото бягство с Фергъс беше единственият й повод да се усмихне през последните дни. Обаче бележката, която остави на Грег, че е трябвало да избяга и не е била откровена с него, не беше толкова забавна. Тя бе написала нечетливо:

„Грег, зная, че за теб ще бъде тежко да научиш, но трябва да разбера нещо, независимо колко много се опитваме да се преструваме, че всичко това ще отмине. Не можех да ти позволя да ме разубедиш и да ми обясняваш колко тъпо постъпвам, защото знаех, че ще се опиташ да го направиш. Наистина е глупаво и налудничаво. Трябва да знаеш, че съм в безопасност, обичам те и всеки ден мисля за теб. Моля те, опитай да не се тревожиш! Ще ти се обадя, когато стигна там. Когато и да е това. Обичам те, но това е нещо, което трябва да свърша.

И да не забравяш хапчето за сърце на Фергъс, преди да си легнеш!!!“

Беше тежко да крие нещо от него. Кейт се чувстваше предателка. Той беше неин съпруг и най-близък приятел. Предполагаше се, че трябва да споделят всичко. Тя му се доверяваше повече, отколкото на когото и да било другиго в живота си. Знаеше, че трябваше поне да му се обади. Миналата нощ в хотела бе вдигнала слушалката и стигна дотам, че набра номера, за да му съобщи, че е в безопасност. После я остави на вилката. Нещо я възпря. Не знаеше какво.

Може би той нямаше да разбере. А тя не искаше да чуе точно това. Може би просто трябваше да държи тази част от своя живот настрана.

Кейт отвори вратата на клуба. Веднага чу острото плющене на топката, която се удряше в стените от твърдо дърво. Игрищата бяха обградени с бели стени и разделени с прегради от прозрачно стъкло. В момента играеше една двойка. Двама потни мъже, очевидно току-що приключили, бяха преметнали хавлии около вратовете си и обсъждаха мача си, докато пиеха течности. Кейт тръгна към червенокосия мъж с атлетичен външен вид и червена фланелка за скуош, който стоеше зад рецепцията.

— Извинете, опитвам се да намеря един човек. Имате ли нещо против да погледнете една снимка?

— Не.

Тя му подаде снимката на Емили, направена миналата година по време на Макавейското младежко първенство.

— Тя ми е сестра. Мисля, че играе тук.

Червенокосият дълго гледа снимката. После поклати глава:

— Съжалявам, но се боя, че никога не съм я виждал — той говореше с английски акцент и й се усмихна извинително.

— Сигурен ли сте? — настоя Кейт. — Казва се Емили. На седемнайсет е. Беше влязла в класацията на източните щати.

Професионалният играч на скуош отново вдигна рамене, докато връщаше снимката на Кейт.

— Аз ръководя младежката програма. Ако тя играеше тук, със сигурност щях да я познавам. Проверихте ли в Бъркли?

Кейт въздъхна разочаровано.

— Да, направих го — тя прибра снимката обратно в дамската си чанта и му се усмихна. — Все пак благодаря.

На излизане се огледа за последен път някак отчаяно, сякаш като е пропуснала Емили първия път, тя можеше да се появи изведнъж от нищото. Знаеше, че това бе доста несигурно предположение. Дори предчувствието да не я лъжеше, имаше десетки места, където семейството й можеше да живее, както и десетки програми по скуош. Кейт се чувстваше малко глупаво да си играе на ченге. Тя беше учен, а не следовател.

Излезе отново навън.

— Обратно в мотела? — попита шофьорът на таксито, когато тя се качи. Той я бе возил цял ден из околността.

— Не — поклати глава Кейт, — на летището.