Андрю Грос
Синята зона (48)

45.

Луис Прадо спря черния си кадилак на половин пряка преди боядисана в синьо къща в пълния с дървета Орчард Парк, Ню Йорк, разположен малко извън Бъфало. Изгаси светлините. „Тихо е тук“, помисли си Луис. Деца, familias^[1]… баскетболни кошове над гаражите. Не изкривени и ръждясали като онези там, където беше израснал. Тук никога нямаше да се случи нищо лошо. Наистина ли?

Той се протегна за бинокъла и през лещите за нощно виждане различи два прегърбени силуета в цивилния форд, паркиран точно срещу къщата с покрив, покрит със сини дървени плоскости.

Шофьорът зад волана имаше вид на полузаспал. Другият пушеше цигара, като вероятно размишляваше какъв кутсузлия е да му се падне тази задача. Луис огледа улицата. Нямаше бусове или камионетки, обичайните наблюдателници, където биха могли да се крият още агенти. Освен двамата federates във форда не виждаше други наоколо.

Камионът на някаква пералня зави по улицата и спря пред съседната къща. Доставчикът изскочи от кабината и остави пакет пред входната врата. После натисна звънеца. Луис Прадо знаеше, че следващия път, когато дойде тук, щеше да настане голяма касапница. Точно както с федералния агент в Чикаго. Беше жестоко. Тя бе много добре обучена и му трябваха всички придобити умения и особено здрав стомах. Но това беше помогнало. Накрая те научиха каквото трябваше. Това го беше довело тук.

Вниманието на Луис бе привлечено от вратата на гаража, която започна да се отваря. Излезе жена на средна възраст с приятен вид, посивялата й коса бе вързана на кокче отзад на тила. Водеше куче на каишка. Бял лабрадор. Той имаше вид на весело и мило животинче. Жената остави торба с боклук в едната от кофите и остави кучето да си свърши работата. Единият от агентите във форда слезе от колата и извървя краткото разстояние до автомобилната алея. Двамата побъбриха малко, като жената стоеше на безопасно място в гаража. Луис се вгледа внимателно. Вътре не се виждаше никой друг.

Камионът на пералнята потегли надолу по улицата и мина покрай него.

Двамата във форда нямаше да се окажат голям проблем. И преди се бе справял с подобно нещо.

Fraternidad esto destino^[2]. Луис въздъхна. Това беше предопределено. Изборът вече беше направен. Той щеше да чака, да наблюдава, докато не видеше своята мишена. Покри с вестник деветмилиметровия ЗИГ на седалката до него.

Следващия път ще изпълни задачата си.