Андрю Грос
Синята зона (45)

42.

Тя взе решението много преди полицията да стигне при нея.

Много преди откраднатата предния ден от пристана за лодки на Сити Айлънд моторница да бъде намерена изоставена на един кей в Ийст Ривър.

Преди дълбоката, отворена рана на ръката й, причинена от сцепилото се гребло, да бъде обработена и превързана и преди Грег да долети в болницата, за да я отведе у дома и тя да рухне пред него, защото в мига, щом го видя, осъзна какъв късмет е извадила, че все още е жива.

Беше взела решението още на брега.

Какво трябва да направи.

Още когато дробовете й пареха, а пръстите бяха впити в мократа, но прекрасна земя. И когато лодката, която едва не я беше прерязала на две, се отдалечаваше с боботене, а мъжът с конската опашка не отместваше недвусмисления си поглед от нея.

„Добре, печелите — кипеше Кейт, докато лодката бързо се отдалечаваше. — Искахте ме и сега ще ме получите, копелета. Ваша съм.“ Вече не можеше просто да стои и да гледа.

Щом бяха успели да я намерят, можеха да открият и семейството й. Майка й знаеше защо баща й беше изчезнал. Защо беше на онази снимка. Истината за техния живот. Може би бяха в опасност.

Дори когато Грег я прегръщаше, Кейт знаеше какво трябва да направи.

Агентите на ПЗС нямаше да й помогнат да отиде при тях.

Само от нея зависеше да намери семейството си.

 

 

Лекарят й даде малко валиум и след като се върна в апартамента, Кейт поспа няколко часа. Преди да тръгне, Грег коленичи край леглото и я погали по косата.

— Пред вратата има агент, а полицията пази отвън. Дори и Фергъс е на пост.

— Добре — усмихна се сънливо Кейт и стисна ръката му.

— Кейт, трябва да внимаваш. Обичам те. Дори не ми се мисли какво можеше да се случи. Няма да закъснявам. Обещавам.

Кейт кимайки с натежали клепачи и затвори очи.

Събуди се в ранния следобед. Все още се чувстваше малко замаяна и объркана, но общо взето беше добре. Лявата й ръка беше бинтована. Надзърна през прозореца и видя долу на улицата един агент от ФБР и няколко полицейски униформи. Охрана имаше и на етажа, пред апартамента й.

Кейт осъзна, че няма да е лесно да се заеме с това. Не можеше да изпрати имейл. Не можеше да се обади по телефона. Сега агентите нямаше да я изпускат от поглед.

А и откъде, мамка му, да започне?

В бюрото, на дъното на чекмеджето й лежеше една папка, пълна със стари имейли, които бе получила от тях през миналата година. Кейт не беше ги унищожила, както й бяха наредили. Тези съобщения и картички бяха единственото, което имаше. Прочете ги няколко пъти.

В тях трябваше да има нещо. Все някъде…

Тя пусна струнния квартет на Бела Барток през айпода и започна да разлиства страниците. Истината беше, че имаше някакви идеи за местонахождението им. Веднъж Джъстин й писа, че близо до тях има пристан и могат да се разхождат с лодка, което той намираше за страхотно. Мама й бе писала, че зимата изобщо не е толкова студена и че през повечето време просто вали повече. Кейт предполагаше, че вероятно става дума за Северна Калифорния. Или за Северозападното крайбрежие. Обаче дори предчувствието й да бе правилно, все пак това бяха огромни територии.

А Кейт дори не знаеше новото им име.

Тя прерови купчината кореспонденция страница по страница. В началото ставаше дума само за „липсваш ми“ и множество оплаквания. Нещата там бяха различни. Нищо не беше както преди. Джъстин имаше затруднения да срещне нови приятели. Ем все беше в кисело настроение заради татко и новите треньори по скуош, които не бяха толкова добри.

Мама просто изглеждаше потисната. „Не знаеш колко ни липсваш, скъпа!“

По-късно през годината съобщенията станаха малко по-ведри. Както беше обещала агент Сеймор, те бяха започнали да се приспособяват. Мама членуваше в клуб по градинарство. Джъстин откри едно момче с музикално студио в мазето и те започнаха да правят разни записи. Ем се запозна с различни момчета. Тя бе издържала с отличен приемния си изпит. Кейт попадна на съобщението, което Ем й беше пратила за първия концерт, на който мама я беше пуснала сама.

Ем се беше подписала с „ТАБ.“

Нямаше нужда от превод — „Търд Ай Блайнд“. Сестра й бе изпратила съобщението през юни и беше направо зашеметена от възторг.

„Беше толкооова смешно, К! Толкова се забавлявах!!! Стивън Дженкис беше направо страхотен!!!“ Концертът продължил след полунощ. В делничен ден. Една от приятелките й уредила да ги върнат вкъщи с лимузина.

Това накара Кейт да се усмихне, докато препрочиташе имейла. И тогава изведнъж усмивката й изчезна. Тя се съсредоточи върху името на групата.

„Търд Ай Блайнд“.

Това беше! „Търд Ай Блайнд“. Кейт се втурна през стаята до бюрото и пусна компютъра. Прекара името на групата през „Гугъл“. Няколко секунди по-късно на екрана се появи техният уебсайт. На него имаше линк към новините и когато Кейт го натисна, се появи друг линк за скорошното лятно турне на бандата. Тя започна да го прелиства с мишката. Имейлът на Ем носеше дата четиринайсети юни. На втори и трети юни групата беше свирила в Лос Анджелис. На шести се бяха преместили в Сан Франциско.

На девети и десети юни са бил и в Сиатъл, Вашингтон.

Ем беше писала, че концертът се е състоял предната седмица. Кейт започна да сглобява онова, което знаеше: Взели лимузина до вкъщи. Могат да се возят на лодка…

Беше или Сан Франциско, или Сиатъл.

Но дори да бе права, какво трябва да направи, за да ги намери? Как да стесни кръга? В тези градове живееха милиони хора. Тук наистина ставаше дума за пословичната игла в купа сено. А тя дори не знаеше името им. Нямаше и представа как изглежда иглата.

Докато не й просветна.

— Отсега нататък, където отиваш ти, идвам и аз — беше й казал нейният нов бодигард, който се казваше Олива. — Когато ти си на работа, аз съм на работа. Когато отиваш да гребеш, аз също ще греба…

„Божичко, Кейт, това е!“

Тя гребеше, Шарън ходеше на йога. А Емили… Емили беше ключът!

Кейт стана и отиде до прозореца. Колата на агента от ПЗС бе паркирана долу на улицата.

Знаеше, че не може да каже на Грег. И това вече я караше да се чувства непочтена и засрамена. Той щеше да каже, че е прекалено опасно, че е направо лудост. Ако му съобщеше намеренията си, никога нямаше да я пусне. Тя дори не можеше да спомене пред него за това.

Но най-напред трябваше по някакъв начин да се отърве от агентите на ПЗС, които я охраняваха.

Фергъс дойде, размахал опашка, сякаш бе усетил нещо, и отпусна глава на коляното й.

— Съжалявам, скъпи — Кейт сведе глава и го погали по ушите. — Татко ти ще ме намрази, но аз трябва да замина за известно време.

Може би все пак знаеше как изглежда иглата.