Андрю Грос
Синята зона (43)

40.

Кейт пристъпи напред и изненада набития мъж, когато той излезе от сградата с офиси на Трийсет и пета улица.

— Хауърд?

Хауърд Курцман бе работил за баща й двайсет години. Не й беше трудно да го открие. Старата секретарка на баща й, Бетси, знаеше къде е фирмата за играчки, в която той работеше сега. Счетоводителят беше човек на навиците. Всеки ден точно в дванайсет излизаше да обядва.

— Кейт? — гледаше я нервно. Хората минаваха забързано край тях по оживената улица. — Боже, Кейт, мина доста време. Как я караш?

Кейт винаги беше изпитвала привързаност към него. Той беше човекът, който се оправяше с ежедневната работа в офиса по времето, когато тя беше малка. Беше от този тип хора, които са спойката, на която се крепи всичко. Хауърд бе този, който изпращаше издръжката на Кейт, докато тя учеше в колежа. Веднъж, когато тя надхвърли лимита на кредитната си карта в Италия и не искаше баща й да разбере, той дори гарантира за нея. Хауърд все още бе с наднормено тегло, говореше с леко хриптене и косата му редееше на темето. Още носеше ортопедични обувки с дебели подметки и мазна старомодна вратовръзка. Винаги я наричаше „дъщерята на шефа номер едно“.

— Поздравления, Кейти — рече той, докато наместваше очилата си. — Чух, че си се омъжила.

— Благодаря — тя продължи да го гледа. Беше й малко тъжно.

— Това случайност ли е, или… — счетоводителят се опита да се засмее. — Страхувам се, че старата чекова книжка е закрита.

— Хауърд, прочетох протоколите — Кейт пристъпи напред.

— Протоколите… — от неудобство той почеса главата си. — Боже, Кейт, мина цяла година. Сега ли намери?

— Хауърд, знам, че си ти — отсече Кейт. — Знам, че ти си човекът, който го предаде.

— Грешиш — поклати той глава. — Аз получих призовка от ФБР.

— Хауърд, моля те… — Кейт постави ръка върху рамото на счетоводителя. — Не ми пука. Знам, че баща ми извърши доста лоши неща. Просто исках да разбера защо го направи? След всички тези години? Някой накара ли те? Притиснаха ли те? Хауърд, ти беше като част от семейството.

— Казах ти — очите му тревожно се стрелкаха наоколо. — Пратиха ми призовка, Кейт. Нямах друг избор.

— Може би някой друг го е направил? Човек от бизнеса. Някой плати ли ти, Хауърд? Моля те, това е важно — Кейт осъзна, че звучи малко налудничаво. — Трябва да знам.

Хауърд я поведе да пресекат, за да се отдалечат от хорския поток. Кейт виждаше, че той истински се страхува.

— Кейт, защо го правиш? Защо се връщаш на това сега?

— За мен не е „връщане сега“. Баща ми е изчезнал. Никой не го е виждал цялата минала седмица. Майка ми се е побъркала. Дори не можем да разберем дали е жив, или мъртъв.

— Съжалявам — отрони той. — Но не можеш да идваш тук, Кейт. Аз имам свой живот.

— Хауърд, и ние имаме живот. Моля те, сигурна съм, че знаеш нещо. Не можеш да го мразиш толкова много.

— Мислиш, че го мразя? — в гласа му се долавяше леко отрицание и още нещо, което Кейт възприе като тъга. — Не разбираш ли, че работих за баща ти повече от двайсет години?

Очите на Кейт се навлажниха.

— Знам.

Той не отстъпи.

— Съжалявам. Кейт, не беше хубаво да идваш тук — опита се да се измъкне. — Приеми го, баща ти беше престъпник. Аз постъпих правилно. А сега трябва да тръгвам.

Кейт се протегна и го хвана за ръката. Тя едва успяваше да прикрива чувствата си. Познаваше Хауърд Курцман от дете.

— Кейт, постъпих правилно. Не разбираш ли? — той изглеждаше така, сякаш ще се пръсне. — Моля те, върви си. Това е моят живот. Остави ме на мира и не се връщай.