Андрю Грос
Синята зона (39)

36.

Дори в мрака мъжът зад волана забелят за промяната в пейзажа. Равнините на Индиана и Охайо вече бяха останали далеч зад него. Магистралата се извиваше между дълбоките долини на хълмистия щат Пенсилвания. Пътуваше на изток.

Само още няколко часа…

Шофьорът пусна радиото, за да се пребори с умората. Вече бе карал толкова много часове, че им беше изгубил бройката. Той натисна бутона за автоматично търсене между неизменните среднощни токшоута и станции, излъчващи кънтри музика, докато не откри такава, която му допадна. Бяха пуснали „Виждал ли си някога дъжда?“ на „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“.

Очите на Бенджамин Рааб пареха.

Сега името му беше Гелер, с него живя през изминалата година.

Или пък беше Скинър, както пишеше на шофьорската му книжка? Нямаше значение. Никога повече нямаше да се върне към тези имена. Рааб винаги беше твърдял, че едно от главните му умения в бизнеса е подготовката.

А се беше подготвял за онова, което правеше сега, от дълго време.

За миг той зърна лицето си в огледалото за обратно виждане. Очите му бяха изгубили мекотата и светлината от последните двайсет години. Усмивката му… Не беше сигурен, че дори помни как човек се усмихва. Сега всичко това бе останало в миналото, погребано в бръчките на остарялото му лице.

Старият му живот.

Знаеше, че беше направил нещо, които те никога нямаше да разберат. Че е бил тласкан от една част от себе си, която никога не беше споделял с тях. Грозотата… това беше свързано с нея. Тя му отне всичко, което бе притежавал. Помисли за мъката, която беше причинил. Лъжите, които трябваше да понася. Те причиняваха болка. Болеше, докато не се насили да забрави. Да ги зарови в миналото. Дори сега го болеше.

Миналото все още не беше умряло. Не е ли така?

Рааб помнеше как Кейт държеше ръката му вечерта, когато всичко бе излязло наяве.

— Искам да знам дали човекът, който тази вечер влезе през вратата, е същият, когото съм познавала през целия си живот.

И как той я погледна и отговори:

— Аз съм този човек.

„Аз съм този човек.“

Един шевролет „Блейзор“ префуча край него. Беше с пенсилвански номера. Това подсети Рааб за играта, която играеха, през дългите си екскурзии с колата.

— Виждам „П“! — Ключовият щат^[1]. Сякаш чуваше Джъстин да се провиква от задната седалка. — Виждам „Н“!

И отговорът на Емили:

— Ню Хемпшир. „Живей свободен или умри!“^[2]

По устните на Рааб заигра усмивка. Спомни си как Джъстин и Ем се бориха като боксьори на ринга, докато не стана ясно, че момчето е запомнило всичките петдесет щата, а Ем го обвини, че мами и извърна очи, защото и без това играта била глупава, само за бебета…

Прониза го болка от пълната самота и изолацията. Те всички му липсваха страшно много. Въпреки това не можеше да има съмнение. Трябваше да направи онова, което се налага. Може би един ден ще разберат. Може дори да му простят. Той не беше човекът, за когото го смятаха, но никога не бе ги лъгал.

„Семейството — беше им казвал той. — Всичко е заради семейството.“

Рааб се залепи зад един камион в лявата лента. Виждаше едно „И“. Илинойс.

— Земята на Линкълн! — едва не изкрещя на глас.

„Кръвта се измива с кръв“, помисли си той. Такива бяха правилата. Такъв е законът, според който живееше. Законът го прави такъв, какъвто е. Имаше действия, които трябваше да бъдат изкупени. Той няма да спре, докато това не стане.

Преследването едва започваше.

И все още ставаше дума за семейството.