Андрю Грос
Синята зона (37)

34.

Загребване…

Кейт се наведе напред и заби крака в преградата.

Загребване… На всеки пет секунди. В съвършено съгласуван ритъм. Мускулите й се напрягат.

После плъзгане…

Едноместният каяк „Пейнърт Х25“ се плъзгаше бързо и грациозно по водите на река Харлем. Ранното утринно слънце караше жилищните сгради покрай брега да блестят. Кейт потапяше греблата и се плъзгаше напред, следвайки своята траектория. Загребванията й бяха плавни и силни.

Давай…

Изкарваше си го на реката. Целият си гняв. Съмненията. Два пъти седмично преди работа гребеше като по часовник. И в студ, и в дъжд. Под подпорите на железопътния мост покрай Бейкър Фийлд до река Хъдзън. Две мили.^[1] Имаше нужда да го прави, за да се бори срещу диабета. Но днес се нуждаеше от гребането заради душевното си спокойствие.

Загребване…

Кейт се съсредоточи върху ритъма. Като в дзен: две вдишвания при всяко загребване. Пулсът й се ускорява до сто и трийсет. Пръските се блъскат в лицето й. Неопренът се впива в тялото й. Гледаше втренчено дирята си, прилична на съвършено изрязани следи от ски в снега.

Загребване…

Не им повярва. На агентите от ПЗС. Как би могла? Дори не можеха да докажат дали баща й е жив, или мъртъв.

Беше израснала с него. Беше й дал любовта си, независимо какво е сторил. Винаги идваше да я гледа как гребе. Винаги я насочваше. Помагаше й да се справи със заболяването си по-леко. Научи я да се бори.

Нали трябваше да вярва в някого?

Хората от ПЗС криеха нещо. Всъщност си я бяха използвали, за да го хванат. „Нямаш представа какъв е залогът в този случай.“

Болката в мускулите й започна да се засилва. „Зная какъв е.“

Кейт стигна до заострените скали на Бейкър Фийлд. Беше изминала малко повече от миля. След това се обърна и ускори срещу течението.

Сега на всеки четири секунди.

„Майка ми, помисли си Кейт, също знае нещо.“

„Има нещо, което възнамерявах да ти кажа, скъпа. Нещо, което трябва да научиш…“

Какво? Какво е онова, което се опитваше да й каже?

Не беше честно, че Кейт трябваше да се отдели от тях. От Шарън, Джъстин и Ем. Не беше честно, че трябваше да минат през това сами.

Две осморки от Колумбийския университет също тренираха на реката. Пристанището за лодки „Питър Джей Шарп“, където държеше каяка си, не беше далече.

Кейт се хвърли да измине последните стотина метра за днес.

Пое напред с ударите, с които гребеше в колежа. Бедрата й натискаха преградата, тялото й се плъзгаше напред в лодката. После греблата прорязваха повърхността в съвършено равномерни тласъци.

По-бързо.

Увеличи темпото до загребване на всеки три секунди. Краката й се движеха в съвършено съзвучие с ръцете. Кейт почувства как мускулите на гърба й се напрягат, а пулсът й се ускорява все повече. Паренето в дробовете.

Финалните петдесет метра измина в спринт. Хвърли поглед назад. Пристанът на навеса за лодки беше точно пред нея.

Загребване, пак загребване и отново… Кейт направи гримаса, дробовете й щяха да експлодират.

Най-накрая спря… издължената лодка мина през въображаемия финиш. Кейт пусна греблата и присви колене до гърдите, стенейки от болка. Бутна спортните си очила „Оукли“ високо на челото и отпусна глава на ръцете си.

„За какво животно го смятат…“

Остави съзнанието й да се върне при ужасяващите снимки от местопрестъплението. Гледката на онази нещастна жена, пребита и убита. Какво ли е знаела, че той да направи подобно нещо? Каква причина би могъл да има? Независимо от фактите в това нямаше смисъл.

Внезапно тя се изплаши. Целият й живот я плашеше.

Кейт прибра греблата и остави каяка да се носи на собствен ход към пристана пред навеса за лодките. Гласът се върна. Онзи, вътре в нея, който го бе защитавал толкова пламенно ден по-рано.

С тази разлика, че този път казваше нещо различно. Едно съмнение, което не можеше да изтласка.

„Кой, по дяволите, си ти, тате?

Кой?“

 

 

Наблюдателят стоеше високо горе на брега. Седеше върху капака на колата си, а бинокълът му бе насочен към реката и фокусиран върху момичето.

Той я бе следвал много пъти, докато вадеше лодката си на сини ивици в ранната утринна мъгла. Винаги по същото време. В седем сутринта. Сряда и събота. Все същият маршрут. Llueva о truene. В дъжд и слънце.

„Не си чак толкова умна, chica^[2]. — Той дъвчеше бучка тютюневи листа, пъхната между зъбите и бузата му. — Реката може да бъде опасна. Лоши неща могат да се случат там на хубаво момиче като теб. Силна е — помисли си впечатлен наблюдателят. По някакъв начин й се възхищаваше. Винаги се натоварваше много здраво. Той й се любуваше как в последните метри дава всичко от себе си като истински шампион. Наистина влагаше сърце в гребането. — Може да сложи в джоба си много юнаци“, изкиска се вътрешно наблюдателят.

Гледаше я как спира до пристана, стоварва греблата, измъква спортната лодка на площадката и изтръсква потта и речната сол от косата си.

Es bonita.^[3] Той се надяваше, че няма да му се наложи да й стори нещо или да я нарани. Обичаше да я гледа. Хвърли бинокъла върху седалката на кадилака „Ескалейд“ до автомата „ТЕК-9“.

Но ако се наложеше, que lastima^[4]… Той докосна големия златен кръст, увиснал на тежък ланец под ризата му.

Тя би трябвало да знае по-добре от всеки друг. Реката е опасно място.