Андрю Грос
Синята зона (28)

25.

— Кейт — Том Охеърн протегна ръка към нея, — върви си вкъщи.

Той я прегърна, докато седяха на пейката пред интензивното отделение.

— Изглеждаш изтощена. Тази вечер нищо няма да се случи. Зная, че искаш да си тук. Обаче трябва да си идеш и да поспиш малко.

Кейт кимна. Той беше прав. Не беше спала и шест часа през последните два дни. Кръвната й захар беше ниска. Не беше ходила на работа. Всъщност, през седмицата, откакто простреляха Тина, не беше ходила никъде другаде, освен в болницата.

— Обещавам.

Той я отведе до асансьора и я прегърна за довиждане:

— Ще ти се обадим, ако има новини.

— Зная.

Тина беше преместена в отделението за черепно-мозъчни травми в болница „Белвю“ на Двайсет и седма улица, най-добрата в града. Кейт мина през фоайето и излезе на Първо Авеню. Наближаваше шест вечерта и вече бе тъмно. Беше прекарала там целия ден. Не видя таксита, затова отиде пеша да Второ Авеню и се качи на автобуса за центъра.

Кейт си намери място отзад и само за миг затвори очи. Том беше прав, чувстваше се изтощена. Имаше нужда от сън. Тази сутрин излезе от къщи, без да си бие инсулин. Грег отново бе на работа, караше шестнайсетчасови дежурства. Беше неспокойна. За първи път след прострелването на Тина щеше да бъде сама в апартамента.

Кейт задряма за малко. Пътуването с автобуса мина като миг. Събуди се точно навреме, за да слезе на Девета улица, на няколко преки от мястото, където живееше.

Когато слезе от автобуса и тръгна по тъмното Второ Авеню, Кейт изпита усещането, че нещо не е наред.

Може би причината беше в мъжа, който се отдели от сградата срещу автобусната спирка, той хвърли угарката си на улицата и тръгна малко по-назад от нея. Стъпките му по паважа поддържаха същата скорост като нейните. Тя си заповяда да не поглежда назад.

„Кейт, ти си параноична. Тук е Ню Йорк. Ийст Вилидж. Пълно е с хора. Това се случва непрекъснато.“

Зърна го във витрината на един магазин. Все още я следваше. Беше пъхнал ръце в джобовете на черното си кожено яке. Шапката му беше нахлупена до очите.

„Не е параноична. Не и този път. Не както тогава в апартамента.“ Сърцето заби трескаво. Тръпки от страх пробягаха по гръбнака й.

„Ускори крачки — каза си тя. — Само на няколко преки си.“

Кейт пресече булеварда и се насочи към Седма улица. Сега сърцето й се блъскаше в ребрата.

Зави по нейната улица. Усети присъствието на мъжа, който я следваше на няколко метра. Там отпред имаше супермаркет, в който се отбиваше от време на време. Кейт се насочи натам, насилвайки се да не се оглежда. Буквално влетя вътре.

За миг се почувства в безопасност. Грабна една кошница, приведе се зад един от рафтовете и се молеше той да не влезе. Нахвърля вътре някакви неща, като се преструваше, че има нужда от тях: мляко, йогурт, пълнозърнест хляб. Но през цялото време само чакаше с очи, впити във витрината. Тук имаше хора. Сърцето й започна да се успокоява.

Извади портмонето си и отиде при касата. Усмихна се нервно на Ингрид, момичето на касата, отблъсквайки една ужасна мисъл: „Ами ако това е последният човек, който ме вижда жива?“

Кейт излезе навън. За миг изпита облекчение. Слава богу! Никаква следа от него.

После замръзна.

Той все още бе там! Беше се облегнал на една кола, паркирана от другата страна на улицата, и говореше по телефона. Погледите им бавно се срещнаха. Тя не си въобразяваше.

„Кейт, какво, по дяволите, ще правиш сега?“

Тогава се затича. Най-напред не много явно, после по-бързо, с очи, вперени в сградата със зелен навес само няколко метра по-нататък.

„Моля те, господи, само още малко!“

Последните крачки Кейт пробяга със спринт. Пръстите й ровеха за ключа в чантата. Тя го пъхна в ключалката на входната врата. Ключът се завъртя. Кейт блъсна вратата да се отвори, очаквайки онзи да я настигне. Погледна към улицата. Мъжът с бейзболната шапка бе пресякъл улицата няколко входа по-надолу.

Кейт се втурна вътре, външната врата се затвори и ключалката щракна. „Свърши се! Слава богу!“ Тя се облегна на стената във фоайето. Гърбът й бе мокър от пот. Въздъхна облекчено.

„На това трябва да се сложи край. Кейт, трябва да идеш при някого.“

Но при кого?

При семейството си? Семейството ти го няма, Кейт. Разбери го, няма ги за тяхно добро.

Грег? Колкото и да го обичаше, какво можеха да направят? Просто да си вземат отпуска? През последната му година в университета?

Полицията? Кейт, какво ще им кажеш? Че си ги лъгала и си спирала информация? Че най-добрата ти приятелка е в кома с куршум в мозъка. Куршум, който е бил предназначен за теб.

„Твърде късно е. Твърде късно е за всичко това…“

Кейт влезе в асансьора и натисна бутона за седмия етаж.

Беше от онези стари товарни асансьори, които потракваха като влак, докато преминаваха покрай всеки етаж.

Единственото, което искаше, бе да влезе в апартамента и да спусне резето.

Асансьорът спря с тракане на седмия етаж. Кейт стисна ключа и отвори със замах тежката външна врата.

Двама мъже стояха с лице срещу нея.

„О, боже, не!“

Сърцето й се качи в гърлото. Кейт се дръпна назад и се опита да изкрещи. Но защо да го прави? Никой нямаше да я чуе.

Знаеше какво са дошли да направят.

Единият от мъжете направи крачка напред.

— Госпожице Рааб? — ръцете му се протегнаха, за да я подхване. — Кейт!

Тя вдигна очи. Сълзи пълнеха очите й. Позна го. Започна да хлипа, вторачена в прошарената му коса.

Беше Фил Кавети. Агентът от ПЗС.