Андрю Грос
Синята зона (25)

22.

Те бързаха да отидат в болницата, навличаха анцузи и пуловери. Хванаха такси до медицинския център „Джакоби“ в Бронкс, който се намираше на около трийсет минути път от дома им.

През цялото пътуване дотам Грег стискаше ръката й. По моста „Трайбъро“ и по протежение на Бронкс Ривър Паркуей. В това нямаше логика. Как е възможно Тина да бъде простреляна? Кейт се бе разделила с нея преди малко. Баща й каза, че сега е в операционната. „Стегни се“, не преставаше да си повтаря тя, опитвайки се да контролира нервите си. „Хайде, Тина, трябва да оцелееш!“

Таксито спря пред входа на спешното отделение. Грег знаеше къде трябва да отидат. Завтекоха се нагоре по стълбите към интензивното отделение на травматологията на четвъртия етаж.

Кейт забеляза Том и Елън Охеърн, родителите на Тина, свити на пейка пред операционната зала. Щом я видяха, те скочиха на крака и започнаха да я прегръщат. Тя им представи Грег. Загрижените лица на семейство Охеърн излъчваха същата дълбока тревога, каквато изпитваше и самата Кейт.

— Как е тя? — попита ги.

Все още я оперирали. Била простреляна в тила. Точно пред лабораторията, когато си тръгвала. Направо на улицата. Нещата не изглеждаха розови. Бе изгубила много кръв, но все още се държеше.

— Не е добре, Кейт — бащата на Тина поклати глава. — Тя се бори. Има много тъканни увреждания. Лекарите казват, че просто не знаят…

Грег го стисна за рамото и обеща, че ще се опита да научи новини от някого вътре.

— Кой може да е направил това? — попита Кейт недоумяващо, докато сядаше до Елън на пейката. — Как можа да се случи?

— Очевидно е станало точно когато е излизала от лабораторията — вдигна рамене Том. — Направо на улицата. На Морис Авеню. Полицията беше тук малко по-рано. Неколцина души са забелязали някакъв човек да бяга. Мислят, че може да е свързано с гангстерските банди.

— Гангстери? — очите на Кейт станаха огромни. — Какво общо има Тина с гангстерите?

— Споменават някакъв ритуал за посвещаване. Смята се, че тези чудовища се доказват, като убият случайно избрана жертва. Казват, че сякаш е чакал някого на улицата, когато тя излязла от лабораторията. Кейт, тя току-що ни се беше обадила. Няколко минути по-рано. Оказала се е на погрешно място в неподходящо време.

Кейт се пресегна и го прегърна. Обаче онова, което започна само като пулсиране в стомаха, се разрасна в нещо много по-страшно.

„Направо на улицата. Пред лабораторията.“ Кейт разбираше съвсем ясно какво означава това.

— Откога е вътре? — попита тя.

— Вече два часа. Казват, че пистолетът бил с малък калибър. Стреляно е отзад. Това е единствената причина още да е жива.

— Тина е силна — Кейт стисна ръката на Том и прегърна майката на своята приятелка. — Ще се оправи.

„Моля те, не умирай!“

Грег се върна след малко и съобщи, че все още я оперират. Единственото, което можеха да направят, бе да чакат. Това и сториха. В продължение на повече от два часа. Кейт седна на пода с гръб, притиснат към стената. Бързо очертаващата се истина я ужаси. Тя е трябвало да бъде на улицата. Вкопчи се в ръката на Грег.

Най-сетне, към един сутринта хирургът излезе при тях.

— Жива е — обяви той, докато сваляше хирургическото си кепе. — Това е добрата новина. Куршумът е влязъл през тилния лоб и е заседнал в предната му дясна част. Не можахме да стигнем до него. Отокът е твърде голям. Страхувам се, че е изгубила доста кръв. Това е много сложна процедура. Ще ми се да можех да ви кажа повече, но просто не знаем…

Елън се вкопчи в съпруга си.

— О, Том…

— Тя се бори — продължи лекарят. — Жизнените й показатели са стабилни. Включили сме я на командно дишане. Засега ще се опитаме да я лекуваме по най-добрия начин и ще видим как ще се развие отокът. Онова, което честно мога да ви кажа сега, е, че положението е много неясно.

— О, боже мили — изстена Елън Охеърн и зарови глава в гърдите на мъжа си.

Том погали жена си по косата.

— Значи единственото, което можем да правим, е да чакаме. Колко време?

— Двайсет и четири часа. Или четирийсет и осем. Бих искал да можех да ви съобщя нещо повече. Най-хубавото, което мога да ви кажа, е, че е жива.

Кейт се хвана за Грег. Майката на Тина започна да ридае.

Том кимна.

— Да предположим, че оцелее — той преглътна мъчително. — Ще бъде ли наред? — изражението на лицето му ясно говореше за какво мисли. Увреждане на мозъка. Парализа.

— Ще стигнем дотам, когато му дойде времето — лекарят постави ръка на рамото му. — В момента просто се надяваме да оцелее.

„Надяваме се да оцелее…“

Кейт се отпусна отново на пода, главата й се въртеше, празна и болезнена. Искаше й се да заплаче. Облегна се на Грег. Дълбоко в сърцето й този въпрос бе вече зачеркнат. В нея започна да се надига ужасяващ нов страх.

Не толкова страх, колкото сигурност.

Лабораторията винаги се затваряше от Кейт. Тя щеше да излезе през онази врата. Полицията беше казала… Какво? „Сякаш са я чакали…“

Тя погледна към Том и Елън и изпита желание да им каже: „Това не е гангстерско убийство.“

Но те бяха прави в едно: Тина е била на погрешното място в неподходящото време.

Кейт вече със сигурност знаеше, че този куршум е бил предназначен за нея.