Андрю Грос
Синята зона (23)

20.

Няколко дни случката в парка остана в паметта на Кейт. Тя я накара да се чувства неудобно и дори малко ядосана. Не спомена нищо на Грег за това.

Но два дни по-късно се случи нещо, което я изплаши.

Бързаше към къщи след работа с ръце, пълни с пакети покупки. Чу телефона да звъни и Фергъс да лае отвътре. Грег беше в болницата. Кейт вкара ключа в ключалката и го завъртя, крепейки кесиите с покупките на коляно.

Вратата не искаше да се отвори. Резето беше спуснато.

Кейт почувства как я обзема тревога.

Никога не пускаха резето.

Не, никога не го използваха.

То беше от онези стоманени произведения, които се използваха за вратите на складове. Голямо главоболие беше да го отключиш. Винаги заяждаше. Отказаха се от него много отдавна. Жилището имаше аларма. Сметката за режийните и телефона беше на името на Грег.

Кейт мушна ключа за резето в ключалката, опитвайки се внимателно да го завърти.

Нещо не беше наред…

Кейт веднага го разбра, когато влезе.

— Грег? — провикна се тя. Но знаеше, че Грег не е тук. Фергъс махаше с опашка, докато се приближаваше към нея. Кейт се огледа. Сякаш всичко си беше на мястото. Апартаментът беше с високи тавани и тесни дълги прозорци с арки, които гледаха към улицата. Бъркотията си беше същата точно както я бе оставила тази сутрин — списания, възглавници, бутилка вода, дистанционното за телевизора върху дивана.

Беше странно и малко зловещо. Знаеше, че в това няма смисъл. Тя погали Фергъс. Всичко изглеждаше както обикновено.

Но не можеше да се отърве от чувството, че някой е влизал.

И тогава, на следващия ден тя и Тина пиеха кафе в кафенето на изследователския институт.

Вече от година работеха заедно и доста се бяха сприятелили. Направо като сестри. А след като Тина боядиса косата си по-светла, те дори бяха започнали малко да си приличат.

Тина разказваше на Кейт за новия проект, който Пакър й бе поверил.

— Да се инжектира изотропният разтвор в нуклеиновия материал. Той предизвиква дисперсия на повърхностната течност и…

Внезапно вниманието на Кейт бе привлечено от нещо в другия край на помещението.

Онзи тип в далечния край на кафенето, седнал сам на една маса. Имаше къса, чорлава коса, бакенбарди и черни мустаци. Приличаше на латиноамериканец. Кейт имаше усещането, че вече го е виждала някъде. Просто не можеше да се сети къде… От време на време усещаше погледа му, вперен в нея през посетителите наоколо.

Тя се опита да се съсредоточи в това, което й говореше Тина, но продължи да поглежда към мъжа, който един или два пъти срещна погледа й. Това я накара да се почувства напрегната. Но трябваше да признае, че напоследък доста често се чувстваше напрегната… След като онази свидетелка бе убита на Шесто Авеню.

Когато отново погледна натам, мъжът беше изчезнал.

— Земя до Кейт, ало… — Тина щракна с пръсти. — Разбирам, че това е досадно. Но ти слушаш ли ме изобщо?

— Извинявай — рече Кейт. — Изотропен разтвор… — тя се огледа внимателно.

И тогава отново го видя.

Беше станал и си пробиваше път между масите. Към нея. Носеше черен шлифер, който се разтвори, сякаш търсеше нещо под него. Кейт изпадна в паника.

— Кейт — Тина помаха ръка пред лицето й, — какво става?

„Това е лудост — помисли си тя. Но сърцето й не я слушаше. Блъскаше се в гърдите й. — Това място е пълно с хора. Тук нищо не може да се случи. Той се приближава право към мен.“

Почувства как кръвта се оттича от лицето й.

— Тина…

Бъркаше за пейджър. Приличащият на латиноамериканец мъж се насочи право към нея и се спря пред масата им. Тя едва не скочи от стола си.

— Ти работиш за Пакър, нали?

— Какво?

— Нали ти си Кейт? — мургавият мъж се усмихна. — Бях в лабораторията ви преди около месец. Аз работя за Термаген. Помниш ли? Снабдявам ви е материали.

— О, да — Кейт се усмихна с облекчение, — аз съм Кейт.

„Нещата излизаха извън контрол.“

 

 

По-късно Кейт беше в компютърната зала, която те наричаха „библиотеката“, и копираше резултатите от бележките върху компактдиск. На вратата се почука. Тя се обърна и видя Тина на прага. Изглеждаше озадачена и малко разтревожена.

— Искаш ли да ми кажеш какво беше това?

— Имаш предвид в кафенето? — Кейт виновно наведе глава.

— Не, ланския сняг. Разбира се, че имам предвид кафенето. Кейт, какво става? Някакъв случаен тип се приближава до теб и ти едва не губиш ума и дума. Цялата седмица не си на себе си. „Лимфобластичен“ записа като „циклоспорен“. Наред ли е всичко?

— Не съм сигурна — Кейт избута стола си назад от компютъра. Пое си дълбоко дъх.

— Чувствам се малко странно. Не знам. Сякаш си въобразявам разни неща. Нали разбираш, свързани с баща ми.

— Баща ти? — Тина седна на масата. Това нямаше нужда да й се обяснява.

— Защо сега?

— Не знам. Нещо го предизвика онзи ден — тя разказа на Тина за мъжа в парка и Фергъс. — Може би защото процесът свърши и той сега е отново на свобода. Тин, въобразявам си разни неща. Имам усещането, че полудявам…

— Кейти, не си луда. Изгуби семейството си. Всеки би разбрал това. Какво казва добрият доктор?

— Грег? Казва, че просто съм изплашена. Може би е прав. Искам да кажа, че преди няколко дни бях почти сигурна, че някой е бърникал в ключалката и е проникнал в нашия апартамент. Дори Фергъс ме гледаше малко особено.

— Чувала съм, че в медицинския център се справят добре с остра шизофренична параноя. Може Пакър да ти уреди намаление — подхвърли Тина шеговито.

— Супер — Кейт сбръчка лице в преиграна благодарност. — Може би просто ми липсва семейството. Тина, вече мина повече от година.

— Зная какво е — отговори приятелката й.

Кейт погледна към нея.

— Какво?

— Лабораторна фобия — отговори Тина.

— А?

— Лабораторна фобия. Прекалено много време прекарваш на това проклето място.

— Права си — засмя се Кейт. — Слава богу, че я открихме рано. Какви са симптомите?

— Погледни се в огледалото Обаче, за щастие, аз знам лекарството. Кейт, трябва да се махнеш оттук. Върви си вкъщи. Изкарай една хубава романтична вечер с твоя любим. Аз ще довърша тук.

— Сигурно си права — въздъхна Кейт и бутна стола си обратно към компютъра. — Но имам още малко работа.

— Говоря сериозно — Тина я хвана за ръката. — Не забравяй, че ми дължиш уважение. Аз съм една година по-напред от теб в магистратурата. Кейт, прибери се у дома. Не си луда. Просто ти липсва семейството. На кого не би липсвало? Всички знаят какво преживя.

Кейт се усмихна. Може би Тина беше права. Може би наистина се нуждае от почивка. Да си прочисти главата, да се свие в леглото с малко китайска храна и някой тъп филм на Адам Сандлър^[1] по кабелната телевизия. Да направи нещо романтично. Грег май спомена, че довечера има почивка.

— Не е мъчение да се измъкнеш за един ден от тук.

— Много си права. Така че го направи, докато не съм размислила. Аз ще заключа.

Кейт стана и прегърна приятелката си.

— Ти си страхотна. Благодаря.

— Знам. И Кейт… Тя се обърна.

— Да?

Тина намигна.

— Гледай да не гръмнеш, ако някой седне до тебе в автобуса към вкъщи.