Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Blue Zone, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Асен Георгиев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Андрю Грос. Синята зона
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2008
Редактор: Мариела Янакиева
История
- —Добавяне
17.
Следващия следобед двама души от Федералната правоохранителна служба дойдоха у тях.
Единият беше висок и набит мъж с прошарени коси, казваше се Фил Кавети. Другата, приятна привлекателна жена на около четирийсет на име Маргарет Сеймор, която всички веднага харесаха, се представи като отговаряща за техния случай. Помоли ги да я наричат Меги.
И двамата бяха от ПЗС. Програмата за защита на свидетелите.
Първоначално Кейт предположи, че са тук само за да им разяснят програмата. Какво ги очаква в бъдеще. Но след като си поговориха няколко минути, стана ясно за какво всъщност бяха дошли.
Те щяха още днес да вземат семейството й под закрила.
Наредиха на всеки да си опакова по един куфар. Останалото, обясниха двамата, включително мебелите и личните вещи, щеше да пристигне след няколко седмици. Ще пристигне, но къде?
Джъстин напъха айпода и плейстейшъна в сака. Еми механично прибра ракетите си за скуош и очилата за плуване, плаката на „Търд Ай Блайнд“ и малко снимки на най-близките си приятели.
Шарън се чувстваше като развалина. Не можеше да повярва, че трябва да остави тук част от живота си. Майка си. Семейните албуми. Порцеланът от сватбата. Всички скъпоценни неща, които не можеше да вземе със себе си.
Техният живот.
Кейт се опита с всички сили да й помогне.
— Вземи това — Шарън пъхна албуми със снимки в ръцете на Кейт. — Тези са от мама и татко и техните семейства… — Шарън взе малката ваза, в която пазеха праха на шнауцера им Фриц. Погледна към Кейт и самообладанието започна да я напуска. — Как мога да оставя тези неща?
Щом затвориха куфарите, всички слязоха в дневната. Бен беше по сако и отворена колосана риза и не говореше много с останалите. Шарън носеше джинси и блейзър, косата й бе прибрана назад. Сякаш се отправяше на някакво кратко пътуване. Всички седнаха в мълчание.
Фил Кавети започна да обяснява какво предстои.
— Вашият съпруг ще бъде отведен в щатската прокуратура по-късно днес — обърна се той към Шарън. — Ще излежава присъда на сигурно място, докато започне процесът. Дотогава може да минат осем-десет месеца. Според споразумението той е длъжен да се явява като свидетел и на допълнителните процеси по реда на тяхното назначаване. Вие, останалите, ще бъдете под закрила, докато не бъде определено крайното ви местоназначение. При никакви обстоятелства не можете да разкривате на когото и да било къде е това място — той погледна към Ем и Джъстин. — Това означава, че не може да го пратите на най-добрите си приятели и по имейла. Нито като есемес. Всичко това е за вашата собствена безопасност. Разбирате ли?
Те кимнаха внимателно.
— Дори и на Кейт? — Ем погледна към сестра си.
— Страхувам се, че дори и на Кейт не бива — поклати глава Фил Кавети. — Щом се установите, ние можем да ви уредим няколко телефонни разговора, ще може да си разменяте и имейли през сървъри на ПЗС. Няколко пъти годишно можем да уреждаме срещи с членове на семейството на неутрално място и под наш контрол.
— Няколко пъти годишно — изстена Шарън и хвана Кейт за ръката.
— Така е. Ще получите нови самоличности, нови шофьорски книжки, нови номера на социални осигуровки. Разбирате, че всичко това е за вашата сигурност и безопасност. Баща ви ще извърши нещо, заради което хората, срещу които ще свидетелства, ще го намразят. А вие вече лично видяхте какво могат да сторят те. Агент Сеймор и аз сме имали няколко подобни случая. Дори хора от фамилията Меркадо. Ако спазвате правилата, всичко ще е наред. Досега не сме имали случай, при който самоличността да е била разкрита.
— Зная колко плашещо ви се струва всичко това — намеси се Маргарет Сеймор. Отдясно на устата си имаше малка трапчинка и в говора й се долавяше южняшки акцент. — Но нещата ще се оправят, когато си намерите нов дом. Работила съм по много премествания, подобни на вашето. Семейства в същото положение. Човек може да каже, че съм станала специалист по фамилията Меркадо. Вие ще имате много повече, отколкото останалите. Достатъчно пари, за да живеете приятно. Може би не точно по същия начин, с който сте свикнали, но ние ще направим всичко възможно, за да ви изберем хубаво място — тя се усмихна на Емили, която очевидно се чувстваше зле. — Ходила ли си в Калифорния, скъпа? Или по северозападното крайбрежие?
— Аз играя скуош — вдигна рамене Емили. — В областната класация съм.
— Обещавам ти, че ще продължиш да се занимаваш с това, скъпа. Всичко ще уредим. Ще ходиш на училище и в колеж. Точно както би правила и тук. Хората се приспособяват. Ще се научиш да извличаш най-доброто от положението. А най-важното е, че ще бъдете заедно. Разбира се — тя хвърли поглед към Кейт, — би било най-добре, ако всички се включат.
— Не, това е решено. Аз оставам — обади се Кейт и стисна по-силно ръката на майка си.
— Тогава не трябва да се набиваш на очи — настоя Фил Кавети. — Няма да е лошо да смениш адреса си. Да се погрижиш сметките за телефона и тока да не бъдат на твое име.
Кейт кимна.
— Ще поговорим за това как да се държиш, когато родителите ти заминат.
— Ще можем ли някога да се върнем? — попита Емили.
— Никога не казвай никога — усмихна се Маргарет Сеймор, — но повечето семейства започват да се чувстват добре на новото място. Пускат корени. Опасявам се, че фамилията Меркадо има силна памет. Мисля, че е най-добре да погледнете на ставащото като на нова фаза във вашия живот. Ще свикнете с това. Кълна се в ракетите за скуош на Емили… Друго?
— Значи край — Шарън си пое шумно въздух. Очите й се застрелкаха наоколо, пълни със сълзи. — Къщата. Приятелите. Животът ни. Всичко, което съградихме.
— Не — Кейт поклати глава в несъгласие. Тя взе ръката на майка си и я притисна здраво до сърцето си. — Мамо, това е всичко. Това си съградила. Никога не го забравяй. Нашето име е Рааб, мамо. Кейт, Джъстин и Емили Рааб. Никой не може да ти отнеме това.
— О, мила, много, много ще ми липсваш — Шарън силно прегърна Кейт. Тя усети сълзите й по рамото си. Дойде и Емили и двете я прегърнаха.
— Малко съм уплашена — обяви Емили. Корава като стомана на игрището за скуош, сега тя се превърна в едва шестнайсетгодишно момиче, което ще бъде разделено от всичко, което познава в този живот.
— Мен също ме е страх, скъпа — отговори Кейт, прегръщайки сестра си още по-крепко. — Трябва да бъдеш силна — прошепна тя в ухото й. — Сега ти ще си борецът.
— Така, значи всичко е решено — намеси се баща й. Той не беше говорил много по време на процедурата. Фил Кавети кимна на един от младите агенти на ПЗС край вратата. Той се приближи и внимателно хвана Рааб за ръката.
— Добре — рече Шарън, докато си бършеше очите и се оглеждаше за последен път наоколо. — Не искам да говоря повече. Това е просто жилище. Ще има и друго. Хайде да тръгваме.
Кейт изведнъж осъзна, че за последен път казва сбогом на семейството си такова, каквото го познаваше. Това не беше екскурзия. Те нямаше да се върнат. Тя тръгна към вратата, прегърнала Емили и Джъстин. Погледна ги, а сърцето й заби тревожно.
— Не зная какво да кажа.
— Какво има да се казва? — Шарън се усмихна и избърса сълзите от бузата на дъщеря си. — Имам нещо за теб, миличка — тя извади една малка кафява кутийка за скъпоценности от джоба на сакото си и я пъхна в ръцете на Кейт.
Кейт вдигна капачето. Вътре имаше нежна златна верижка и медальон. Той представляваше слънце от ковано злато с монтиран в средата диамант. Краищата му бяха назъбени, сякаш някой го бе разделил на две. Приличаше на ацтекско или може би инкско украшение.
— Кейт, то крие тайна — рече с усмивка майка й, докато го окачваше на врата й. — Има една история, свързана с този медальон. Някой ден ще ти я разкажа. Някой ден ще съединиш двете парчета наново.
Кейт кимна, като се опитваше да сдържи сълзите си.
После внезапно се обърна и се изправи с лице срещу баща си.
— Прехвърлих малко пари по сметката ти — заговори той сковано. — Мел ще се погрижи за това. Ще ти стигнат за известно време.
— Ще се оправя — кимна Кейт. Не беше съвсем сигурна какво трябва да изпитва.
— Зная, че ще се оправиш — после я притегли в обятията си. Той я притисна и Кейт не се възпротиви. Не искаше да го прави. Главата й се отпусна на рамото му.
— Ти все още си моя дъщеря — прошепна той. — Независимо какво изпитваш, това няма да се промени.
— Зная, тате — Кейт подсмръкна и също го прегърна.
Двамата се отдръпнаха един от друг. Бузите на Кейт бяха мокри от сълзи. За последен път погледна в хлътналите му кафяви очи.
— Ще се справиш, Тиквичке. Следи си захарта. Зная, че си на двайсет и три, но ако аз не ти напомня, кой ще го направи?
Кейт кимна и се усмихна.
— Татко, и ти ще се оправиш.
Един от федералните агенти го хвана за ръката и го поведе към черен джип със сигнална лампа на покрива. Той целуна Шарън и прегърна Джъстин и Ем. После те се качиха в колата. Започна да ръми.
Внезапно напрежението стана непоносимо.
— Все още мога да дойда — обърна се тя към майка си. — Само докато тате излезе…
— Не — агент Сеймор поклати глава, — тук не може да има половинчати неща. Ако дойдеш, оставаш докрай. Няма да имаш отпуска.
Шарън прегърна дъщеря си и се усмихна лекичко:
— Живей своя живот, детенце. Това искам за теб. Моля те…
Кейт несигурно кимна в отговор. След това самообладанието, което се опитваше да запази, я напусна.
Двама агенти ги отведоха при джипа на съдия-изпълнителите, който бе пристигнал незабелязано. Куфарите вече бяха натоварени. Качиха се и те. Кейт притича до джипа и постави длан върху мокрия прозорец.
— Обичам ви…
— И аз те обичам — промълви беззвучно майка й и постави дланта си върху нейната от другата страна на стъклото.
Джипът започна да се отдалечава. Кейт го гледаше, замръзнала на мястото си, и сега сълзите й свободно се стичаха. Трябваше да напрегне всички сили, за да не се втурне да отвори вратата и да се хвърли вътре. Не можа да отпъди мисълта, че може би ги вижда за последен път.
— Ще се видим скоро! — провикна се тя след автомобила.
Всички зад тъмното стъкло извиха глави и започнаха да махат. Джипът спря в края на автомобилната алея. След това зави покрай каменните колони, стоповете светнаха и после колата изчезна.
Кейт остана там с вдигната за поздрав ръка под усилващия се дъжд.
После двама агенти се качиха на предната седалка на другия джип. Двигателят заработи. Кейт можеше да вижда лицето на баща си през затъмненото стъкло. Внезапно я прониза пристъп на паника.
Правителствената кола потегли.
Кейт направи няколко стъпки подире й.
— Тате!
Сърцето й се блъскаше в гърдите. Не можеше да го остави да си тръгне така. Каквото и да бе направил. Искаше той да знае. Трябваше да знае, че тя го обича. Обича го. Затича се след колата.
— Тате, моля ви, спрете…
Джипът спря близо до края на алеята. Кейт направи още две крачки. Задният прозорец бавно се спусна.
Тя видя лицето му. Двамата се загледаха под усилващия се дъжд. Той примигна. На лицето му бяха изписани болка и отчаяние. Тя усещаше, че трябва да каже нещо.
После колата потегли.
Кейт направи единственото, за което можа да се сети, когато прозорецът започна да се вдига и само очите му се виждаха. Едничкото нещо, което знаеше, че той ще разбере, докато автомобилът се отдалечаваше.
Помаха му с един пръст.