Андрю Грос
Синята зона (18)

15.

На горния етаж Емили беше изпаднала в амок. Кейт направи всичко възможно да я успокои. Сестра й се бе проснала по корем на леглото и блъскаше с юмруци матрака, обляна в сълзи.

Тя имаше своите турнири, треньора, класирането в лигата. Това беше сезонът, през който всичките й приятели щяха да празнуват тържествено шестнайсетгодишнината си^[1]. Следващата събота трябваше да се яви на теста за прием в университета.

— Кейт, това е нашият дом. Как можем просто ей така да изкореним живота си и да заминем?

— Зная, Ем…

Кейт легна до нея и я прегърна, както когато бяха деца, слушаха любимата си музика и си споделяха за проблемите с момчетата. Ем бе поискала таванът в стаята й да бъде боядисан в небесносиньо и имаше балдахин с нарисувани звезди от флуоресцентна боя, които грееха, щом лампата се загаси.

Кейт се загледа в тях.

— Спомняш ли си, когато бяхме в старата къща и цената на златото беше паднала? Онази година не ходихме никъде, а татко имаше затруднения. Аз бях в гимназията, но ти учеше в „Тамблин“. Той те остави там, Ем. Въпреки че му беше трудно. Направи го, за да можеш да продължиш да играеш скуош.

— Това не оправя нещата, Кейт — Емили гледаше гневно и бършеше сълзите си. — Това, което е направил. Ти няма да си тук. Но ние какво ще казваме на хората? Баща ни е търговец на наркотици. В затвора е. Трябва да заминем за няколко години. Ще се видим в университета. Това ще е нашият живот, Кейт…

— Не ги оправя, Ем… Зная… Просто…

Емили се изправи и се вторачи в нея.

— Просто какво, Кейт?

— Права си — Кейт стисна ръката й. — Това не оправя нещата.

Джъстин седеше на бюрото си пред компютъра, с вдигнати крака и излегнат назад, като човек в транс, и играеше видеоигра. Кейт го попита как е. Той я погледна с празен поглед и измърмори по обичайния си начин:

— Добре съм.

Тя слезе долу в старата си стая в далечния край на коридора.

Бяха я запазили до голяма степен същата като по времето, когато живееше в къщата. Понякога все още преспиваше тук по празниците и през почивните дни. Кейт се загледа в червените лавици, по които още имаше доста вехти учебници и папки. Стените бяха облепени със старите й плакати. Боро от „Ю Ту“. Бранди Частейн, прочутата голаджийка, на колене, когато женският футболен отбор на САЩ спечели олимпийското злато. Кейт винаги бе харесвала Бранди повече, отколкото Миа Хам. Леонардо ди Каприо и Джереми Блум, царят на сноуборда. Винаги изпитваше топло чувство, когато се връщаше тук.

Но не и тази вечер. Ем беше права. Това не оправяше нещата.

Кейт се търкулна на леглото и извади мобилния си телефон. Натисна бутона за бързо набиране и погледна да види колко е часът. Сега имаше нужда от някого. Слава богу, той вдигна.

— Грег?

Бяха се запознали в Бет Шалом, сефарадския храм на нейното семейство. Той просто се бе приближил до нея по време на кидуш^[2] след службата по случай Рош Хашана^[3]. Тя го забеляза от другата страна на олтара.

Грег беше страхотен. Приличаше й на Скитника евреин, но от Мексико Сити. Той нямаше роднини тук. Когато се срещнаха, беше последна година студент в медицинския факултет на Колумбийския университет, а сега втора година практикант по детска ортопедия. Бе висок като върлина, слаб и с гъстата си, рошава кестенява коса й напомняше малко на Аштън Къчър^[4]. През последната година те фактически живееха заедно в апартамента й в Лоуър Ийст Сайд, югоизточната част на Манхатън. Сега, когато връзката им беше вече сериозна, големият въпрос бе къде ще го изпратят да практикува. Какво щеше да стане с тях, ако се наложеше да напусне Ню Йорк?

— Кейт! Боже, много се разтревожих. Остави ми такова тайнствено съобщение. Всичко наред ли е?

— Не — отговори Кейт. Тя едва сдържа сълзите си. — Грег, нищо не е наред.

— Нещо с Бен ли? Кажи ми какво е станало. Той добре ли е? Мога ли да помогна с нещо?

— Не, Грег, проблемът не е медицински. Не мога да навлизам в подробности. Обаче скоро ще ти кажа. Обещавам. Има нещо, което трябва да разбера.

— Какво е то, котенце?

Така я наричаше. Тя беше неговото любимо животинче. Изглеждаше искрено разтревожен за нея. Чуваше го в гласа му.

Кейт подсмръкна, за да спре сълзите, и попита:

— Грег, обичаш ли ме?

Настъпи мълчание. Разбираше, че го е изненадала. Държеше се като някакво глупаво дете.

— Зная, че непрекъснато си го повтаряме. Но сега е важно за мен. Грег, просто имам нужда да го чуя…

— Кейт, разбира се, че те обичам. Знаеш го.

— Зная — кимна Кейт. — Нямам предвид това… Онова, което имам предвид, е… мога ли да ти вярвам, Грег? Искам да кажа за всичко. И за мен?

— Кейт, добре ли си?

— Да, добре съм. Грег, просто имам нужда да го чуя. Знам, че звучи малко странно.

Този път той не се поколеба:

— Да, Кейт, можеш да ми се довериш. Честна дума, можеш. Само ми кажи какво става там, по дяволите. Нека да дойда. Може би мога да помогна.

— Благодаря, но не можеш. Просто имах нужда да чуя това. Сега всичко е наред.

Тя беше взела решение.

— Аз също те обичам.