Андрю Грос
Синята зона (17)

14.

Шарън рухна обратно на стола си, безжизненият й поглед бе далечен и неразбиращ. Тежко мълчание изпълни стаята.

Кейт се вторачи в баща си. Внезапно той започна да й се струва различен. Сега разбираше. Вече нямаше място за криеница. Той е знаел. Всяка вечер, когато е влизал през вратата. По време на всяка от прекрасните им екскурзии. Дори когато я беше прегърнал снощи и й бе обещал, че никога няма да иде в затвора…

Беше лъгал.

Знаел е.

— Какво говориш, татко? — зяпна Джъстин. — Тези хора искат да те убият?

— Ти сам видя, Джъст. Снощи. Мога да разкрия част от тяхната организация. Мога да ги разоблича по време на процеса. Синко, тези хора са опасни — той отново седна. — ФБР… не мисля, че можем да се върнем към нормалния си начин на живот.

— Ние? — Емили скочи на крака, полагайки усилия да разбере. — Искаш да кажеш всички ние? Всички сме в опасност?

— Скъпа, видя какво се случи снощи. Не виждам как някой от нас може да поеме този риск.

— Какво разбираш под „нормален живот“, татко? Че известно време тези бодигардове ще бъдат с нас, когато ходим на училище? Или в града? Че ние всъщност ще бъдем затворници?

— Не, нямам това предвид — отговори Рааб и поклати глава. — Страхувам се, че е нещо много по-голямо, Емили.

Настъпи мълчание, сякаш земетресение беше разтресло покрива, а те бяха замръзнали и го чакаха да падне. С тази разлика, че не ставаше дума за покрива, а за техния живот, който изведнъж рухна. Всички го гледаха, опитваха се да разберат какво иска да каже.

— Ще трябва да се преместим, нали, Бен? — промълви печално Шарън.

Това не беше въпрос. Сълзи навлажниха очите й.

— Ще трябва да се крием като престъпници. Онези хора отвън са тук за това, нали, Бен? Те ще ни отведат от нашия дом.

Бащата на Кейт стисна устни и кимна.

— Така е, Шар.

Сега сълзите започнаха свободно да се стичат по лицето й.

— Къде ще ни заведат, татко? — провикна се тревожно Емили. — Някъде наоколо? В друго училище наблизо? — „Отнемаха живота й. Училището, приятелите. Скуошът. Всичко, което познаваше.“

— Не мисля, Ем. Страхувам се, че няма да можеш да кажеш на когото и да било къде си.

— Да се преместим! — тя се обърна към майка си, после към Кейт в очакване някой да каже, че всичко е шега. — Кога?

— Скоро — вдигна рамене баща й. — Утре, вдругиден…

— Мамка му, това е лудост — изпищя Емили. — О, боже мили!

Сякаш се беше прибрал вкъщи и им бе казал, че всички хора, които познават, всичко, което са правили, е унищожено при ужасна катастрофа. Обаче унищожените всъщност бяха те самите. Всичко, което имаха. Всичко, което обичаха. Животът им до този момент щеше да е заличен. Мъртъв.

— Никъде няма да ходя — извика Емили. — Оставам. Ти върви. Ти ни причини това. Татко, какво, по дяволите, направи?

Тя се втурна извън трапезарията, краката й заблъскаха по стълбите, а вратата се тресна след нея.

— Права е — обърна се Кейт към баща си. — Какво направи, татко?

Беше страшно да го вижда такъв. Не силният, уважаван човек, за какъвто винаги го бе смятала, а слаб и отчаян. Тя можеше да се справи с това. Хората мамят жените си, объркват се, крадат от фирмата си. Някои дори отиват в затвора.

Но другото… Че беше изложил всички на опасност. Беше ги превърнал в мишени. Всички, които уж обича. Кейт не можеше да го повярва. Семейството й бе разкъсано пред собствените й очи.

— А Рути, Бен? — Шарън го гледаше безжизнено. Нейната майка. — Не можем да я оставим. Тя не е добре.

Рааб безпомощно вдигна рамене.

— Съжалявам, Шар…

— Не разбирам — обади се Джъстин. — Защо да не можем да живеем тук? Защо да не могат да ни защитят? Това е нашата къща.

— Нашата къща… — баща му въздъхна дълбоко. — Тя вече няма да е наша. Правителството ще я вземе. Може би ще трябва да вляза в затвора, докато започне процесът. Мислят, че могат да намалят присъдата ми до излежаното време. После ще дойда при вас…

— Ще дойдеш при нас? — зяпна съпругата му. Очите й се разшириха и затрепкаха, но погледът й беше студен. — Бен, къде ще се присъединиш към нас?

Той поклати глава. Изражението му беше безучастно.

— Не зная, Шарън.