Андрю Грос
Синята зона (13)

10.

Чу се унищожително трещене, навсякъде се пръскаха стъкла, куршуми свиреха над главите им, проблясвайки в нощта.

Рааб се хвърли върху Кейт. За секунда Шарън остана неподвижна, като парализирана, докато той не се протегна и я сграбчи за халата, смъкна я на пода и притисна силно тялото си върху двете.

— Не ставайте, не ставайте! — изкрещя той.

— Божичко, Бен, какво става?

Грохотът беше оглушителен. Куршуми рикошираха навсякъде, забиваха се със свистене в шкафовете и стените. Големият паладински прозорец изчезна. Алармата на къщата пищеше. Всички крещяха с лица, притиснати към пода. Бумтежът бе толкова страшен и ехтеше толкова близо, точно над тях, че Кейт с ужас реши, че онзи, който стреляше, се е вмъкнал в стаята.

Беше сигурна, че ще умре.

После внезапно чу гласове. Писъци. Една и съща сковаваща мисъл се появи едновременно в главите им.

Децата. На горния етаж.

Рааб се надигна и изкрещя, надвиквайки шумотевицата:

— Ем, Джъстин, не слизайте! Легнете на пода!

Канонадата продължаваше. Може би двайсет-трийсет секунди, но на Кейт, свита на кълбо, с ръце на ушите и бясно биещо сърце, й се сториха цяла вечност.

— Не мърдайте, не мърдайте — не спираше да повтаря Рааб, докато ги прикриваше. Тя чуваше писъци и плач, но дори не схвана, че са нейни. Прозорецът зееше. Куршуми все още летяха във всички посоки. Кейт се молеше: „Който и да е, каквото и да иска, моля те, боже, не му позволявай да влезе.“

После изведнъж настъпи тишина. Също толкова изненадващо, както беше започнала стрелбата.

Кейт чу отдалечаващите се стъпки, после запалването на двигател и рязкото потегляне на автомобил.

Те останаха притиснати в пода още дълго време. Бяха прекалено уплашени, за да вдигнат поглед. Шарън хлипаше. Кейт бе в шок, не можеше говори. Много близо се чуваше някакво постоянно думкане, заглушаващо дори воя на алармата.

Постепенно Кейт осъзна, че това е биенето на собственото й сърце.

— Отидоха си — най-накрая продума баща й и се изправи. — Шарън, Кейт, добре ли сте?

— Мисля, че да — промърмори майка й, а тя самата едва успя да кимне. Не можеше да повярва. Навсякъде се виждаха дупки от куршуми. Подът бе посипан със строшени стъкла. Жилището приличаше на бойно поле.

— О, за бога, Бен, какво става?

После доловиха гласове, които се чуваха все по-отблизо.

— Мамо… тате…

Джъстин и Емили се втурнаха в библиотеката.

— Слава богу! — Шарън скочи на крака, прегърна ги и започна да ги обсипва с целувки. После и Кейт сграбчи децата и ги зацелува. Всички плачеха, хълцаха и се прегръщаха едни други с облекчение.

— Слава богу, че нищо ви няма.

Паниката бавно започна да отстъпва на ужасяващото осъзнаване на случилото се. Шарън огледа опустошеното, някога прекрасно жилище. Всичко беше унищожено. Имаха късмет, че още са живи.

Очите й се спряха върху съпруга й. В тях вече нямаше ужас, а нещо друго. Обвинение.

— Бен, какво, по дяволите, направи с нас?