Андрю Клаван
Пътят на динамита (72)

70.

На около петстотин километра от затвора, на осмия етаж в бетонната кула с червен покрив, в кабинета със сводестия прозорец Вайс се разхождаше бавно в полумрака, заслушан в шума от булеварда под него. Телефонът иззвъня отново и той се спусна към слушалката.

— Свърши — изръмжа Кетчъм.

— Хванаха ли го? Хванаха ли го?

Вайс чу тракането на трамвая по булеварда и продължителното мълчание насреща. Прекалено дълго. Сърцето му се сви.

— Там всичко още е нагоре с краката — отвърна най-сетне Кетчъм. — Не са сигурни какво точно става. Не мога да открия никой, който е в състояние да ми разкаже какво се е случило.

— Искаш да кажеш, че се е измъкнал? Как, по дяволите, може да се измъкне?

— Искам да кажа, че не знам, Вайс. Разбра ли? Никой не знае.

— Мамка му.

— Носел, е униформа на надзирател — продължи Кетчъм. — Убил е един от надзирателите и му е взел дрехите. Има вероятност просто да се е смесил с другите в цялата лудница. Може някак да се е измъкнал.

Вайс замълча и след известно време Кетчъм заговори сърдито:

— Няма къде да отиде. Убил е надзиратели. Всички там са бесни. В момента районът се претърсва от кучета и хеликоптери. Нали видя на какво прилича мястото? Само дървета, камъни и пущинак. Къде може да отиде?

— А Померой? — попита Вайс.

— Спасил си го. Успя, Вайс. Не може да си каже и малкото име от страх, но Фрай не го е докоснал и с пръст.

— Изкопчил ли е някаква информация от него?

— Нито думичка. Уип се кълне, че не му е казал нищо. Сирените се разнищели тъкмо навреме.

Гърдите на Вайс се издигнаха и спуснаха тежко. И това е нещо. Може би дори всичко. Където и да бе мъжът, наречен Бен Фрай, той не знаеше повече отпреди. Не знаеше повече от Вайс.

— И все пак ще продължи да я преследва — каза тихо Вайс, по-скоро на себе си. — Няма да се спре пред нищо, докато не я открие.

След това в кабинета се възцари продължително мълчание, прекъсвано единствено от шума на булеварда.

— Виж какво ще ти кажа, Вайс — обади се най-сетне Кетчъм. — Обзалагам се, че ти ще я намериш пръв.

Вайс изсумтя. Остави слушалката. Отпусна се в стола. Загледа се в монитора, който единствен продължаваше да разпръсва мрака в кабинета му. Красивата жена със златисто червена коса все още го подканваше с пръст да иде при нея. Облечена все така в дантелена дреха с висока яка, едновременно целомъдрена и еротична, тя се приведе към него. Вайс погледна бездънните очи, замечтаното, отвлечено изражение. Наклони се бавно към нея. Сиянието от монитора очерта ясно набръчканото му, отпуснато, грозно лице. Продължи да гледа образа още доста време.

„Ще я намеря пръв“, помисли си той.

Протегна ръка и нежно погали компютърното изображение.