Андрю Клаван
Пътят на динамита (71)

69.

Измина още една дълга секунда, преди мъжът, наречен Бен Фрай, да проумее истинските размери на катастрофата. Беше му доста трудно да приеме факта, че този план може да се провали, че единственото нещо, което някога е искал истински, може да се изплъзне от пръстите му в последния момент.

Той втренчи изгарящ поглед в жертвата си, свита в ъгъла — в Уип Померой, единствения човек, който можеше да го заведе до Джули Уайънт. Гледаше го, но пред очите му като призрак, като мимолетно привидение премина друго лице, нейното. Присмиваше му се.

Нямаше думи да опише чувствата си към нея — какво му бе сторила, как се бе променил от мига, в който за пръв път я зърна. Още помнеше този миг, беше като мечта, която не знаеше, че е мечтал — изтръгната от него и превърната в същество от плът и кръв. От пръв поглед разбра, че през всичките тези години образът й се е оформял в съзнанието му и сега изведнъж е излязла на бял свят, и той самият има пръст в създаването й. В известен смисъл тя бе нещото, което най-много обичаше и което същевременно най-много искаше да разкъса и да хвърли в кошчето за смет. По някакъв начин то бе едно и също — омраза и любов.

Нямаше думи да го опише. Просто усещаше нещата, които тялото му искаше да причини на нейното. Писъците, които копнееше да изтръгне от нея. Сълзите. Да я наранява, да я кара да плаче и да събира сълзите й в бутилка, а после да ги инжектира във вените си. После щеше да се скита самотен високо в планините, и да живее от болката и сълзите й до края на дните си.

Веднъж опита. Един път, когато не успя да се сдържи, опита да й разкаже всичко това. Не му достигнаха думи. А тя му се изсмя. С ангелското си лице, което той бе довел на бял свят, и с червените си устни. Разплакана, разкървавена, гола и пребита в краката му, пак му се изсмя. Това влоши нещата още повече. Накара го още по-силно да я обича и да иска да я нарани. Изправи се пред нея, самият той гол, унизен от голотата и желанието си, а тя му се присмя.

Померой чу смеха. Померой бе в съседната стая и чу всичко.

Ето го сега и него. Свил се в ъгъла на килията. Мъжът, наречен Бен Фрай, знаеше, че му трябват не повече от тридесет секунди, за да измъкне информацията, която желае. Ще вземе всичко, което му е необходимо, и после ще го унищожи, а заедно с него и спомена за присмеха на Джули. Мъжът, наречен Бен Фрай, ще изчезне, за да я намери и да я има отново. Този път ще я отведе някъде, някъде далеч. Този път ще я задържи, докато задоволи всичките си желания, докато стане дебел и отпуснат, и упоен от болката й. И тогава всичко ще свърши. Тя отново ще е част от него и безпомощното, унизително желание ще изчезне. Тридесет секунди. Тридесет секунди и ще има всичко, за което е дошъл.

Но воят на сирените и алармената инсталация наоколо, из целия затвор, навсякъде, му подсказа, че мъжът, наречен Бен Фрай, разполага с много по-малко от тридесет секунди.

Звукът от затръшващите се метални врати, които отрязват пътя за бягство през коридорите, вече дразнеше слуха му. Надзирателите грабваха оръжието си и заставаха по места. Осъзна, че сигурно са разбрали кой всъщност е и сега кроят планове как да го хванат. Ако не тръгне веднага, на секундата, ще изпусне срещата с хеликоптера и въжетата, които ще му хвърлят отгоре. Ще изпусне възможността за бягство и ще остане в това място на вечна пустота до края на дните си. Сам, изоставен, единствено с образа на присмехулното й лице.

Откъсна очи от Померой и хукна.

Сирените виеха оглушително. Писъкът им сякаш се разширяваше в главата му и превръщаше мислите му в облаци прах. Пробяга покрай будката на най-строго охраняваното отделение на затвора и прескочи трупа на надзирателя, убит преди малко. Зави зад ъгъла.

Ето ги и тях, стоманените плъзгащи се врати, на не повече от петнадесет метра от него в празния коридор. Движеха се плавно една към друга.

Колко разстояние има помежду им? Метър и петдесет? Метър и двадесет? Все по-малко и по-малко с всяка изминала секунда. Писъкът на сирените го блъсна в главата, мислите му се разпръснаха. Докато тичаше, чу взрива от ракетите в стените на затвора. Знаеше, че часът му е настъпил. Ако успее да мине през постоянно стесняващия се отвор, ще има шанс да стигне до хеликоптера. Ако вратите се затворят… Знаеше какво следва. Ще си остане тук с жилещата отрова на мислите си. Отчаяно ще се опитва да си представи високата бяла кула ден след ден, ще бяга в нея от ужасяващите спомени, които настъпват като глутница плъхове с оголени зъби и искат да го оглозгат до кости.

Стоманените врати продължаваха да се движат една към друга. Мъжът, наречен Бен Фрай, тичаше като за световен рекорд. Сирените… задъханото му дишане… разтуптяното сърце. Процепът стана съвсем тесен. Стори му се, че е прекалено тесен, за да успее да се провре през него.

Хвърли се между двете врати. Навря тялото си в процепа. Напрегна мишници, за да се издърпа от другата страна. За секунда бе сигурен, че ще го разполовят. Но после се провря. Ръката и кракът му останаха отзад. В крайна сметка успя да измъкне всичко, освободи се от клещите и се строполи на пода. Остана там, за да чуе трясъка на затръшващите се метални врати.

Следващият взрив разтърси целия коридор. Мъжът, наречен Бен Фрай, успя да чуе срутването на стената въпреки оглушителния вой на сирените. Скочи отново на крака. Хукна. Зави зад следващия ъгъл.

Пред очите му, точно по план, се появи дупката в стената на затвора. Дупка, през която се стигаше до нощта отвън, до двора, до свободата.

Мъжът, наречен Бен Фрай, се хвърли натам, препъна се, прескочи димящите развалини. Нощният ветрец докосна лицето му. Светът наоколо бе обхванат от пламъци и бъркотия. Ослепителни светлини, оглушителни сирени. Паднала вишка. Огнени езици. Въоръжени надзиратели, хукнали към позициите си в опит да отрежат пътя за бягство. Картечниците в оцелелите вишки се въртят, опипват двора, търсят някого. Търсят него.

Как е възможно? Откъде са разбрали? Никой жив човек нямаше смелостта да го предаде. Някой все пак трябва да се е досетил, да го е надхитрил, да е помислил с няколко хода напред. Невъзможно. За пръв път му се случваше подобно нещо.

Мъжът, наречен Бен Фрай, замръзна сред развалините наоколо, втренчен в нощното небе в търсене на единствената си надежда.

Видя го. Хеликоптерът. Видя светлините му, увиснали над гората на около километър далеч.

— Хайде! Хайде! — изръмжа той.

Все още бе рано за срещата. Целият график бе отишъл по дяволите. Но не можеше просто да стои тук и да чака. Хукна към хеликоптера. Хукна към двора и светлините на прожекторите с риск да го забележат от вишките, с риск да го забележат плъзналите навсякъде надзиратели.

Силните лъчи на прожекторите го принудиха да засенчи очите си с длан. Сирените продължаваха да вият като обезумели. Пламъците, подпалени от ракетите, изскачаха от невероятни места, от всички страни. Мъжът, наречен Бен Фрай, продължи да бяга, вдигнал очи към хеликоптера. Повече от всичко на света искаше апачът да тръгне към него, да дойде на мястото на срещата, да го измъкне.

Първата ракета се отдели от земята още докато бягаше. Той изгледа ужасено как опашката й от зелено-бял пламък описва спирали по пътя си към черните сенки на дърветата и осветява върхарите им. Мина покрай хеликоптера и изчезна в небето. Втора ракета пресече траекторията на първата и също пропусна целта.

Мъжът, наречен Бен Фрай, се спря стреснато. Видя, че хеликоптерът се обръща и поема обратно. Нима го изоставят? Обезумелите му очи проследиха изстрелването на трета ракета. Тя се заби право в основата на перките на хеликоптера. Пламъкът от експлозията освети разчленените ротори, които наподобяваха прекършените крила на гигантско насекомо. Апачът се взриви.

— Неееее! — изкрещя убиецът, но мощните сирени погълнаха гласа му.

Вцепени се. Силите го напуснаха. Хеликоптерът се замята като ранен кит и заби нос в гората под него. Не успя да чуе трясъка от сгромолясването, но огненото кълбо, избълвано от дърветата, бе достатъчно красноречиво. Небето почервеня.

Мъжът, наречен Бен Фрай, стоеше с отворена уста и наблюдаваше смъртта на хеликоптера. Лъчите на прожекторите претърсваха небето над главата му. Воят на сирените заплашваше да пръсне главата му на парчета. Въоръжени надзиратели хукнаха към него от всички посоки. И въпреки това всичко му изглеждаше абсолютно неподвижно — сякаш бе застанал на ръба на безбрежна долина, в която няма живи същества, нищо не се променя, а си остава същото во веки веков.