Андрю Клаван
Пътят на динамита (7)

5.

— Някой се опитва да ме убие — каза Белезникавия.

Заплашителната фигура на Скот Вайс се поклащаше напред-назад като вълните на бурно море.

— Вижте господин Спендър — каза той. — Аз съм частен детектив. Ако някой се опитва да ви убие, идете в полицията.

— Не мога да ида в полицията. Не мога.

— И защо така?

Белезникавия се приведе към него.

— Защото този, който се опитва да ме убие… Мъжът… Изнасилих сестра му. Затова иска да ме убие.

Мълчанието на Вайс бе по-красноречиво от смях. Дори и за миг не повярва на тези глупости.

Седяха в офиса му на улица „Маркет“, на осмия етаж на бетонна кула с червен покрив. Една банка наемаше партерния етаж за банков салон и шестте етажа над него за офиси. После идвахме ние, агенцията, на осмия, а на последните два етажа, под мансардния покрив, се помещаваше адвокатска кантора. Адвокатите „Джаф и Джаф“ ни осигуряваха доста работа и ни преотдаваха целия етаж по-скоро за тяхно удобство, отколкото за наше.

Но ние нямахме нищо против. Сградата се намираше в центъра, а и осмият етаж бе най-хубавият. Всъщност цялата й красота бе в сводестите прозорци. В ясни дни като днешния сутрешното слънце щедро ни даряваше светлината си. Виждахме доста солидно парче от небето, на преден план се издигаха пищните каменни фасади на офис сгради, а зад тях се извисяваха кулите на модерните небостъргачи. Сутрин се радвахме на окъпаните в слънчеви лъчи червени и жълти постройки, а привечер се наслаждавахме на отблясъците от лампите и рекламите по тях.

Офисът на Вайс бе просторен, със солидно бюро, масивни кресла за клиентите и не по-малко масивен люлеещ се стол за шефа. Светлината, нахлуваща през сводестия прозорец, подчертаваше още повече стабилността на бизнеса.

На този фон сутрешният ни клиент изглеждаше съвсем невзрачен. Името му бе Уоли Спендър. Дребничко човече с щръкнали уши, уплашен поглед и дълъг, тънък нос — мишка в човешки образ.

— Случи се в Испания — продължи клиентът с писклив глас. — Ъъъъ… имам предвид инцидента със сестрата. Аз… просто не знам какво ме прихвана. Предполагам, неконтролируема страст.

Той закърши малките си ръце и се заклати на ръба на стола като ученик, хванат в прегрешение.

Вайс запази достолепно мълчание.

— Видях я близо до морето. Беше в Малага. Някъде преди година. Седях си в едно кафене, пийвах си кафе и тя просто мина край мен. Местно момиче, бедно, но… много красиво. Много… не знам как да се изразя… красиво. Веднага щом я зърнах, господин Вайс, скочих на крака. Бях като навита пружина. Последвах я. Дори не се замислих. Тръгнах по петите й по крайбрежната улица. Помня, че се спря на едно-две места, за да пазарува. Купи някакви плодове или… Да, точно така, плодове. А аз просто стоях, господин Вайс. Просто стоях и я гледах. В нея имаше нещо. Не знам какво. Продължих да я следя. Стигнахме чак до скромния й дом в покрайнините на града.

— До скромния й дом, казвате — прекъсна го Вайс с равен тон.

Но Белезникавия въобще не долови иронията и продължи с разказа:

— Да, да. Тръгнахме по малките улички. Проследих я по малките улички на стария град. Пусти, самотни, калдъръмени улички, криволичещи между порутени испански къщи. Беше като… Помислих си, че на такова място може да се случи абсолютно всичко. Искам да кажа, че бяхме сам-самички по пустите улички. А там има голяма престъпност. Никой няма да си отвори устата пред полицията. Нали разбирате, вървях след нея по безлюдните улички и мислите просто ме нападнаха изневиделица. Какво можех да направя?

Той облиза тънките си устни и погледът му се зарея в нищото. Изглеждаше възбуден. Възбуждаше се от собствената си история.

— И така, след малко стигнахме до къщата й. Наоколо нямаше жива душа, беше като в пустиня. Тя отвори вратата и аз… просто влязох, просто влязох след нея. Точно така. Направо в къщата. И… сграбчих я. Да ви кажа ли, тя започна да ме моли да не го правя. Умоляваше ме. Плачеше. Тогава ми каза… — Той отново облиза устни. Преглътна на сухо. Изплашените му очи заблестяха. — Каза ми, че никога не е била с мъж. Нали разбирате, никога… за пръв път й беше. Но аз не исках и да чуя. Нищо не можеше да ме спре. Бях… бях като диво животно. Тя се съпротивляваше. И още как. В началото се бореше като лъвица, но после… После отвърна на ласките ми. След известно време просто не устоя и започна да отвръща на ласките ми. Нали знаете как става. И тогава го направихме…

Вайс прочисти гърлото си. Нищо човешко не му бе чуждо, но от току-що чутите глупости му се догади.

— Беше прекрасно, просто божествено… — промърмори Белезникавия.

— Разкажете ми за мъжа — каза Вайс. — За този, който се опитва да ви убие.

— А, да. — Спендър премигна няколко пъти и сякаш дойде на себе си. Погледът му отново възвърна фокуса си и се спря на детектива. — Чак после… като го направихме, ми каза, че има брат. Каза, че има по-голям брат, с когото живее.

— В скромния си дом.

— Да. Затова трябваше бързо да се изнасям.

Вайс кимна сериозно.

— Иии… това е — продължи Спендър. — Искам да кажа, че повече не съм я виждал. Тръгнах си от Малага още на другия ден. Трябва да ви кажа, че доста се срамувах от стореното. Да се поддам на страстта си по такъв начин… Просто се опитах да избия цялата случка от главата си. И в началото успях. Мина цяла година, преди да се случи каквото и да е. И после… После, преди няколко седмици, започнаха телефонните обаждания. Звънеше през нощта, на домашния ми телефон. Първо насреща само мълчание. Вдигам телефона и никой не се обажда. Но онзи ден, или по-скоро онази нощ, звъни телефонът и ми се обажда някакъв мъж. „Ще ви убия, сеньор.“ Ей така, направо, без заобикалки. Говори с акцент. С испански акцент. „Ще ви убия, сеньор — вика, — защото поругахте честта на сестра ми и на цялото семейство.“ Нали ги знаете испанците, само това им е в главата. Щом стане дума за семейна чест, просто обезумяват.

Вайс подпря брадичката си с длан.

— Това е заради горещата им южна кръв — каза той.

— Точно така! Точно така. А да знаете какво стана снощи! Снощи се събудих към два. Ей така, без нищо. Просто се събудих. Станах от леглото и отидох до прозореца. И що да видя — той е там. Испанецът. Приличаше на испанец. Стоеше си на тротоара под прозореца. Гледаше към моя прозорец, точно към мен. И знаете ли какво направи, като ме видя? Извади нож. Огромен нож, като сабя. Прокара го по гърлото си, ето така. Все едно, че се коли. И през цялото време не свали очи от мен, господин Вайс. Гледаше право в мен. Сигурен съм.

Вайс имаше лице, създадено за бизнес. С каменно изражение, съчетано със състрадание към целия свят и съчувствие към всичко живо. Беше около петдесетте, с плътни, солидни, леко отпуснати черти. Тъмнокафяви очи, обрамчени от дебели черни вежди горе и посивели увиснали торбички под тях. Рошава, прошарена коса, която някак си също успяваше да вдъхне респект. Едър мъж, наистина едър — почти метър и деветдесет, широк в раменете и със солидно шкембе. Въпреки полицейското си минало или може би точно заради него често създаваше впечатление, че е надвесен над теб като грижовна майка орлица. Според мен понякога наистина правеше точно това.

След продължително обмисляне Вайс най-сетне попита:

— И какво точно мога да направя за вас, господин Спендър?

— Намерете го! — избълва тутакси Белезникавия. — Трябва да го намерите. Спрете го. Моля ви, господин Вайс. Той няма да ме остави на мира, знам го. Трябва да направите нещо, и то бързо. В противен случай ще бъда мъртъв до средата на другата седмица. Сигурен съм.

 

 

— И според теб това са бабини деветини, така ли? — попитах аз.

Вайс изпръхтя като кон.

— И една думичка няма вярна. Гарантирам ти го. Трябваше да те викна да дрънкаш нещо испанско на китарата, докато говори. — Той направи отегчена физиономия. — „Скромният й дом!“ Трябвало „да се изнася бързо“ от „скромния й дом“! Проклет да съм!

Заемах малка стаичка по коридора, водещ до офиса на Вайс. По-скоро приличаше на килер. Агенцията я използваше, за да сортира пощата си в нея. Обитавах я заедно с копирна машина, факс, машина за подвързване и бюрото, на което седях.

Вайс редовно нахълтваше така. Често му се случваше да влезе, да пъхне ръце в джобовете и просто да постои при мен, унесен в мислите си. Обичаше да си говорим. Разказваше ми за работата, за личния си живот. И аз не знам защо. Знаеше, че имам амбиции да стана писател, и може би се надяваше да запомня думите му и някой ден вероятно да ги запиша на хартия, да ги запазя, да им придам смисъл. Или пък вярваше, че ще стане така, и искаше да чуя и неговата версия за събитията, неговата интерпретация. От друга страна, може би му се струвах толкова безобиден и отнесен в облаците, толкова далеч от неговия свят, че просто не ме вземаше на сериозно. Възможно е разговорите с мен да са му се стрували също толкова безполезни, колкото и общуването със стена.

— Все пак не допускаш ли, че може да го е направил? — попитах аз. Стоях до копирната машина и я гледах как обръща страниците на един доклад. — Съществува и такава вероятност, нали?

— Този ли? Ако този изнасили някого, мен ще ме провъзгласят за крал на Румъния. Сигурно и кракът му не е стъпвал в Испания. „Ще ви убия, сеньор.“ Айде, няма нужда.

— Защо тогава се зае със случая?

— Защото искам да се уверя — повдигна рамене Вайс. — Момчето живее на „Сънсет“ с майка си. Какво ще ми коства да ида да си поговоря с нея? Просто да съм сигурен, че няма да направи лошо никому или сам да пострада. Кой знае? Може пък и да бъркам. Може всяка негова дума да е божие откровение. Може някой ден да напишеш книга за приключенията му. „Случаят с испанската девица“.

Копирната машина спря. Заех се да подреждам копията от доклада. През отворената врата на офиса на Вайс долетя познатата компютърна мелодийка, която го уведомяваше, че е получил имейл.

— Сигурно е докладът на Бишоп — предположих.

Той кимна и се запъти натам. Докато се отдалечаваше, го чух да си мърмори:

— „После отвърна на ласките ми.“ Проклет да съм. Ако този е изнасили момиче, аз съм кралят на Румъния.