Андрю Клаван
Пътят на динамита (69)

67.

Тъкмо тогава хеликоптерът наближи затвора. Крис провери радара, който осигуряваше точното прицелване на ракетите, и насочи хеликоптера така, че кръстовидната сграда на затвора да попадне в центъра на екрана. Хвърли поглед към джипиеса. Хиляда и петстотин метра, хиляда и двеста, хиляда. Огледа хоризонта и забеляза сградата с невъоръжено око. Бялото здание на затвора се намираше на не повече от километър и половина от тях и изпъкваше на фона на тъмните сенки на дърветата наоколо и нощното небе.

Крис задържа голямата метална птица на място, намали скоростта и натисна бутона за кръжене. Хеликоптерът се подчини безпрекословно и увисна ниско в небето, почти на височината на луната.

Хиршорн погледна часовника в кабината.

— Имаме още две минути — каза той.

— Ще прехвана целта — отвърна Крис.

Хиршорн кимна. Седеше на мястото на стрелеца, но не бе такъв. Нямаше какво да прави. Беше дошъл дотук единствено по заповед на мъжа, наречен Бен Фрай. Така щеше да запази операцията в тайна до последно и щеше да се увери със собствените си очи, че всичко се движи по план.

Но когато ставаше въпрос за изстрелване на ракети, Крис трябваше да се оправя сам. Наложи се да се пресегне към мястото на стрелеца, за да активира ракетите и да ги подготви за прехващане на целта преди изстрелването им. Когато свърши това, му остана единствено да седи в креслото си и да гледа през монокъла на пилотския шлем. За Крис монокъла на шлема в апачите бе най-хубавата им част. Отне му цели осемнадесет часа обучение, за да разбере как точно се използва уредът, но след като веднъж го разбра, просто се вцепени от респект. Монокълът бе свързан директно със системата за разпознаване и прехващане на цели в хеликоптера, така че на пилота му оставаше само да погледне целта през него и да натисне копчето. Ракетите вършеха всичко останало. Прицелването ставаше така естествено, както и гледането. Това караше Крис да се чувства като мозък на някакво гигантско митично същество, на огнедишащ дракон, който е готов във всяка секунда да сграбчи жертвата с ужасните си нокти.

Имаше дума, която точно описваше чувствата на Крис в момента, но той не можа да се сети коя е. В гърдите му се разливаше топлина. Не се бе чувствал така от времето в армията. Не. Никога не се бе чувствал така. Никога. Не и досега.

Крис вдигна глава и насочи монокъла към затвора. Прицели се в североизточната вишка.

— Прехванах целта — каза след малко.

— Още минута — отвърна Хиршорн.

Зачакаха. От това разстояние и от бръмченето на хеликоптера не можеха да чуят виещите долу сирени. Но изведнъж видяха как ореолът от светлини около затвора стана по-ярък, по-силен. Лъчите лъкатушеха, навлизаха в тъмнината и я опипваха.

Крис чу отново гласа на Хиршорн в слушалките.

— Прожектори.

Така беше. Виждаха ги през предното стъкло. Опипваха всеки сантиметър наоколо. Широките светли лъчи се местеха на всички страни и осветяваха целия двор около сградите на затвора.

— Какво, по дяволите, става? — попита Крис.

Хиршорн не отговори. Не знаеше. Светлината на прожекторите опропасти възможността на ФЛИР да идентифицира каквото и да е движение по земята. Не виждаха, че охраната вече бяга към постовете, които трябваше да заеме в случай на тревога. Не знаеха, че оръжието за защита вече е извадено. Предупредени за приближаващия хеликоптер, специално обучени офицери вече бяха нарамили преносими ракетни установки, а други обхождаха хоризонта с уреди за нощно виждане в търсене на натрапника. Но Крис и Хиршорн не го знаеха.

Хиршорн нервно погледна часовника в кабината.

— Тридесет секунди — каза той.

— Божичко — обади се Крис, втренчен в светлините на прожекторите под тях. — Струва ми се, че търсят…

— Стреляй! — изкрещя Хиршорн. — Стреляй! Стреляй!

Крис се поколеба. Имаше още време. Но после заповедта проникна в мозъка му. Той бързо погледна през монокъла и натисна бутона за изстрелване. Хеликоптерът се разклати, сякаш изненадан от пускането на ракетата. Крис изстреля втора още преди първата да е достигнала целта.

Експлозиите дойдоха една след друга. Ярък оранжев пламък плъзна нагоре по краката на затворническата вишка. Почти мигновено пламна ново огнено кълбо, което разкъса най-вътрешната ограда. При вида на попаденията Крис забрави всичко друго. При втората ракета очертанията на затворническата вишка тежко се сринаха и постройката избухна в пламъци. Крис изстреля трета ракета, после и четвърта. Разполагаше с още четири. Сърцето му все едно пращаше електрически ток по вените. От гърдите му се изтръгна вик, рев, смях. Беше най-щастливият момент в живота му.

— Какво, по дяволите?… — започна да казва Хиршорн.

Крис все още се смееше, когато една топка ослепителна светлина се откъсна от пламъците на земята и полетя над върховете на дърветата право към тях.